Ришел Мийд

Последна саможертва

Книга шеста от поредицата Академия за вампири

„1,Академия за вампири“

„2.Ледено ухапване“

„3.Целуната от сянката“

„4.Кръвно обещание“

„5.Духовна връзка“

„6.Последна саможертва“

Посвещава се на Рич Бейли и Алан Доти, учителите, които най-много повлияха на моето писане, както и на всички мои учители и приятели, които помагат на писателите. Продължавайте, всички вие, все така.

ГЛАВА 1

Не обичам клетки.

Дори не обичам да ходя в зоологически градини. Първия път, когато посетих една, едва не изпаднах в пристъп на клаустрофобия, докато гледах онези бедни животни. Не можех да си представя някое същество да живее по този начин. Понякога дори ми е жал за престъпниците, осъдени да прекарат остатъка от живота си в затворническата килия. И определено никога не съм очаквала да прекарам своя в килия.

Ала изглежда напоследък животът ми поднася всякакви неочаквани неща, защото ето ме сега - заключена в килия.

- Хей! - изкрещях, стиснала стоманените решетки, които ме отделяха от света. - Колко дълго ще остана тук? Кога ще е процесът ми? Не можете да ме държите завинаги в тази тъмница!

Е, не беше точно тъмница, не бях в мрачна килия, окована с ръждясали вериги. Намирах се в малко помещение с голи стени, гол под и... ами, всичко беше голо. Безупречно чисто. Стерилно. Студено. Всъщност беше много по-потискащо от всяка влажна тъмница. Решетките на вратата под дланите ми бяха студени, твърди, непоклатими. От флуоресцентното осветление металът блестеше по онзи дразнещ начин, от който очите те болят. Виждах рамото на мъжа, застанал неподвижно от едната страна на входа на килията, и навярно в коридора имаше още четирима пазители, които не виждах. Освен това знаех, че никой от тях няма да ми отговори, ала това не ме спираше през последните два дни постоянно да настоявам за отговори.

След последвалата тишина въздъхнах и се отпуснах върху походното легло в ъгъла на килията. Както всичко останало в новия ми дом, и леглото беше безцветно и голо. Да. Наистина започвах да си мечтая за истинска тъмница. Плъховете и паяжините поне щяха да представляват нещо, което да наблюдавам. Втренчих се пред себе си и незабавно ме обзе вече познатото объркващо чувство: че таванът и стените се затварят около мен. Сякаш не можех да дишам. Все едно стените на килията се приближават към мен, докато не остане никакво място, изтласквайки целия въздух.

Изправих се рязко и поех дълбоко дъх. Не се взирай в тавана и стените, Роуз, напомних си. Сведох поглед към сключените си ръце и се опитах да си обясня как се бях озовала в тази каша.

Незабавният отговор беше очевиден: някой ме беше натопил за престъпление, което не бях извършила. Имаха наглостта да ме обвинят в най-страшното престъпление, което някой морой или дампир би могъл да извърши. Е, не искам да кажа, че не съм убивала и преди. Правила съм го. Освен това имам голям принос в престъпването на правилата (и дори на законите). Обаче хладнокръвните убийства не бяха част от репертоара ми. Особено убийство на кралица.

Не мога да отрека, че кралица Татяна не беше сред моите любимци. Тя беше студена и пресметлива владетелка на моро-ите - раса от живи вампири, които владееха магията и никога не убиваха, за да изпият кръвта на жертвата си. Отношенията ни с Татяна бяха доста трудни поради множество причини. Една от тях беше връзката ми с праплеменника и Ейдриън. Друга бе неодобрението ми на политиката и как да се бием със стригоите - зли, неживи вампири, които ни преследват. Татяна много пъти ми е правила мръсни номера, но никога не съм пожелавала смъртта и. Обаче очевидно някой я бе пожелал и бе оставил следи, които водеха право към мен, като най-ули-чаващите бяха отпечатъци от пръстите ми върху сребърния кол, с който е била убита Татяна. Разбира се, това беше моят сребърен кол, така че беше съвсем естествено отпечатъците ми да са върху него. Изглежда обаче никой не смяташе този факт за важен.

Въздъхнах отново и извадих от джоба си малкия, смачкан лист. Единственото ми четиво. Стиснах го в ръката си, нямаше нужда да гледам думите. Отдавна ги бях научила наизуст. Съдържанието на бележката ме караше да се питам какво съм знаела за Татяна. Изобщо ме караше да си задавам много въпроси.