Хвърлиха видеотехниката на задната седалка и скочиха отпред, Бъд запали и включи на скорост. И двамата бяха задъхани. Той не включи фаровете и с буксуващи гуми се върна на пътеката, където рязко зави надясно. Шофираше предпазливо в мрака по естествената просека, после през паркинга, и излезе на Дюн Роуд, където включи фаровете и увеличи скоростта.

Мълчаха.

По отсрещното платно се зададе полицейска кола и бясно профуча покрай тях.

След пет минути видяха светлините на Уестхамптън оттатък залива.

— Мисля, че се взриви самолет — каза Джил.

— Може… може да е бил гигантски фойерверк, изстрелян от шлеп. — Бъд прибави: — Избухнал е… Нали разбираш — фойерверки.

— Фойерверките не експлодират така. И не горят във водата. — Тя го погледна. — Нещо голямо избухна във въздуха и падна в океана. Самолет беше.

Бъд не отговори.

— Може би трябва да се върнем — заяви Джил.

— Защо?

— Може… да са се… спасили хора. Имат спасителни жилетки, салове. Може да успеем да им помогнем.

Бъд поклати глава.

— Самолетът просто се е разбил. Летял е на няколко километра височина. — И прибави: — Полицията вече е там. Нямат нужда от нас.

Бе ред на Джил да не отговори.

Бъд зави по моста, който водеше към Уестхамптън Бийч. Хотелът им се намираше на пет минути оттам.

Джил изглеждаше потънала в размисъл. После възкликна:

— Онзи проблясък — беше ракета. Бойна ракета.

Бъд отново не отговори.

— Приличаше на ракета, изстреляна от водата. И улучи самолета.

— Ами… Сигурно ще чуем по новините.

Джил погледна назад и видя, че видеокамерата все още работи и записва разговора им.

Пресегна се и я взе. Пренави касетата, включи я и като се взираше в окуляра, започна да я превърта на бързи обороти. Бъд я погледна, ала не каза нищо. Джил натисна на пауза.

— Виждам всичко. Записали сме цялата сцена. — Превъртя записа напред, после пак го върна. Няколко пъти. — Бъд… спри и го изгледай.

Той продължаваше да шофира. Джил остави видеокамерата.

— Имаме всичко на запис. Ракетата, експлозията, падащите парчета.

— Нима? И още какво виждаш там?

— Нас.

— Точно така. Изтрий я.

— Няма.

— Изтрий касетата, Джил.

— Добре… обаче трябва да я изгледаме в хотела. После ще я изтрием.

— Не искам да я гледам. Изтрий я. Веднага.

— Бъд, това може да са… веществени доказателства. Някой трябва да види записа.

— Да не си полудяла? Никой не бива да ни вижда как се чукаме пред камерата.

Тя не отговори.

Бъд я потупа по ръката.

— Добре, ще изгледаме записа в хотела. После ще видим какво казват по новините. Тогава ще решим какво да правим. Съгласна ли си?

Джил кимна.

Той я погледна. Джил Уинслоу, знаеше го, наистина можеше да постъпи както е редно и да предаде записа на властите, въпреки последиците, които можеше да има за нея. И за него. Бъд обаче смяташе, че след като изгледа записа в цялата му яснота, тя ще се осъзнае. В противен случай можеше да се наложи да приложи малко сила.

— Знаеш ли, онова нещо… Как му викаха? — попита Бъд. — Черната кутия. Бордовото записващо устройство. Когато го открият, ще научат за случилото се със самолета повече от нас, повече, отколкото показва този запис. Бордовото записващо устройство. По-ценно от видеокамера.

Тя не отговори.

Бъд спря на паркинга пред хотел „Бейвю“.

— Та ние дори не знаем дали беше самолет. Хайде да видим какво предават по новините.

Джил слезе от форда и се запъти към хотела с видеокамерата в ръце.

Бъд угаси двигателя и я последва. „Нямам намерение да се сгромолясам и да изгоря като оня самолет“ — помисли си.

Книга II

Пет години по-късно

Лонг Айлънд, щата Ню Йорк

2

Всеки обича загадките. Освен ченгетата. За ченгето загадките, ако останат такива, се превръщат в служебен проблем.

Кой е убил Кенеди? Кой е отвлякъл бебето на Линдбърг? Защо първата ми жена ме напусна? Не знам. Тия следствия не съм ги водил аз.

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, в момента от федералната Контратерористична спецчаст — нещо, което може да се нарече единствено второ действие на едноактен живот.

Ето още една загадка: какво се е случило с полет 800 на ТУЕ? И това следствие не съм го водил аз, обаче втората ми жена участваше в разследването през юли 1996-а, когато един голям боинг 747, летящ за Париж с двеста и трийсет пътници и екипаж на борда, се взриви край атлантическия бряг на Лонг Айлънд и всички загинаха.

Втората ми жена се казва Кейт Мейфилд и е агент от ФБР, също от КТС, където се и запознахме. Малцина могат да се похвалят, че трябва да благодарят на арабските терористи, задето са заедно.

Карах своя политически некоректен, поглъщащ огромни количества бензин осемцилиндров джип „Гранд чероки“ на изток по лонгайландската магистрала. Отдясно до мен седеше гореспоменатата ми втора и да се надявам, последна жена, Кейт Мейфилд, запазила моминското си име от професионални съображения. Също от професионални съображения ми беше предложила да използвам нейната фамилия, тъй като моята нямаше добра репутация в КТС.