Читаем Покварено сърце полностью

Всичко това го казвам, за да подчертая, че не се притеснявам от това, което повечето хора намират за разстройващо и отвратително. Но не и когато има нещо общо с Луси. Прекалено много я обичам.

Вече се чувствах отговорна и виновна и това стана точно когато разпознах семплата момичешка стая от общежитие на записа, който ме бе сварил неподготвена. Аз бях основният дизайнер, авторитетът, досадната леля, която бе пратила своята племенница в тази стая. Аз бях сложила Г-н Пикъл там.

Той изглеждаше почти по същия начин, както когато го бях спасила от онзи прашен рафт в Ричмънд и го бях почистила в началото на моята кариера. Осъзнах, че не помня кога и къде съм го видяла за последно. Нямах представа дали Луси не го е загубила, подарила или захвърлила в някой шкаф.

Трепнах, когато чух силна мъчителна кашлица през няколко стаи в красивата къща, в която лежеше мъртва богата млада жена.

— Господи! Защо бухаш така? Ще вземеш да ме заразиш! — Това беше следователят от Кеймбридж Пийт Марино, който така си говореше и се шегуваше с колегите си; така правят ченгетата.

Масачузетският полицай, чието име не знаех, наистина бухаше все едно има магарешка кашлица.

— Слушай, пич. Ще ме заразиш. Ще ме разболееш. Какво ще кажеш да се дръпнеш? — Още от професионалното отношение на Марино.

— Не съм зара̀зен. — И нов залп кашлица.

— Боже! Поне си закрий шибаната уста!

— И как да го направя с ръкавици?

— Ами свали ги, по дяволите.

— Няма начин. Нали ще оставя ДНК.

— Така ли? А кашлицата ти не пръска ли ДНК из цялата къща?

Изключих съзнанието си за Марино и полицая и се съсредоточих върху дисплея на телефона си. Секундите на видеото течаха, а стаята в общежитието оставаше празна. На неудобното скромно легло на Луси нямаше никой освен Г-н Пикъл. Сякаш белите чаршафи и кафявото одеяло бяха нарисувани със спрей върху тесния матрак с една-единствена плоска възглавница. Мразя легла, опнати като барабан. Избягвам ги винаги когато мога.

Моето легло у дома, с неговия свръхмодерен матрак с пружини в джобове, с ленените чаршафи и пухени юргани е една от най-желаните луксозни стоки. В него си почивам напълно, правя секс, сънувам или в по-добрия случай — не сънувам. Отказвах да спя в нещо като усмирителна риза. Не бих го направила увита като мумия, без циркулация на въздух в краката ми. Не че не съм свикнала с военни условия, държавни общежития, противни мотели и казарми от един или друг вид. Прекарала съм безкрайни часове в неприветливи места, но не по мой избор. Луси е друга работа. Макар вече да не живее, така да се каже, спартански, тя не обръща внимание на определени признаци на комфорт като мен. Сложи я в спален чувал насред гора или пустиня и тя ще се чувства добре, стига да има оръжия и техника и да може сама да се справи с врага, какъвто и да е той. Луси е безкомпромисна относно контрола върху средата си и това беше още един аргумент срещу нея в този случай — тя бе под наблюдение в стаята си в общежитието.

И не го знаеше. Нямаше как да го знае.

Реших, че видеото е снимано преди шестнайсет, най-много деветнайсет години с шпионско оборудване с висока резолюция, изпреварило времето си. Мегапикселов запис от множество камери. Гъвкава отворена платформа. Контролирана с компютър. Лесно управляем софтуер. Удобна за скриване апаратура. Дистанционно достъпна. Определено разработка на новото хилядолетие, но не беше анахронизъм, не беше фалшифицирана. Беше точно това, което би трябвало да очаквам.

Технологичното обкръжение на племенницата ми винаги изпреварваше времето си и в средата и края на 90-те години на XX век тя би трябвало да е знаела за новите разработки в техниката за проследяване много преди другите хора. Но това не означаваше, че Луси е инсталирала скритите записващи устройства в собствената си стая, където спеше като стажант на ФБР, докато бе още в колежа, особено като я знаех колко е потайна и интровертна.

Думите „следене“ и „шпиониране“ доминираха вътрешния ми диалог, защото бях убедена, че това, което виждам, не е записано с нейно знание. Още по-малко с нейно съгласие — и това беше важно. Освен това не вярвах, че Луси ми е пратила видеото, макар да изглеждаше пуснато от нея от нейния спешен номер. Това беше много важно. Освен това бе проблематично. Почти никой нямаше спешния й номер. Хората, които го знаеха, можех да преброя на пръстите на едната си ръка. Внимателно оглеждах подробностите на записа. Беше тръгнал преди десет секунди. Вече бяха единайсет. Четиринайсет. Шестнайсет. Взирах се в кадрите, снимани от много ъгли.