Правоъгълният предмет изглеждаше като таблет от каменната ера, недодялан и евтин, ала без остри ръбове, а със затъпената сензорна писалка, която се закрепяше странично, Анук едва ли можеше да се нарани.

Мартин го включи, увери се, че батериите работят, и го постави до леглото на Анук. После отново отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба на дънките си. С едно-единствено движение включи записващото устройство на смартфона си.

— Когато преди около два часа с доктор Бек бяхме при теб, ти ми назова едно име. Можеш ли да си спомниш кое е то?

Малката престана да смуче палеца си и без да изпуска мечето от ръце, посегна към таблета. Постави го на коленете си. После го погледна.

— Имаш ли престава къде се намираш? — попита Мартин.

В отговор Анук премигна. Бе напрегната, но явно не изпитваше болка. Като ученичка, която е получила трудна задача и не може да я реши. Мартин опита с по-простички въпроси.

— На колко си години?

Въпросът му прозвуча на фона на един пронизващ сигнален тон, последван от още шест такива и накрая завършващ с продължително пиукане. Шумът, заглушен от няколкото врати, вероятно идваше от коридора, който водеше към „Кухнята на ада“. Мартин предположи, че става въпрос за някаква вътрешна аларма, предназначена за работниците, и я игнорира. Анук по никакъв начин не реагира на шума. Устните ѝ се движеха като на Тими, когато трябваше да научи нещо наизуст. Ала те не оформяха думи, нито звукове. Вместо това тя дръпна нощницата си нагоре, за да се почеше по корема. Мартин забеляза няколко кръгообразни белега от изгаряне, вляво и вдясно от пъпа, които изглеждаха така, сякаш някой е загасял цигарата си.

— Боже мой, кой ти е сторил това? — попита той с неприкрито отвращение в гласа. Извърна се встрани, за да не забележи Анук яростта в очите му. Когато отново се съвзе и реши да продължи с въпросите, гласът замря на устните му.

Това не може да е истина!

Анук бе поставила мечето до себе си и бе изписала една-единствена дума върху таблета:

Името му. С четливи букви. Напряко през екрана. И продължаваше да държи писалката в ръка.

Не може да има мен предвид. Това е невъзможно.

Мартин се насили да се усмихне и започна обратно броене от десет, докато нормализира пулса си, за да попита вече по-спокойно:

— Но ти знаеш, че аз не съм зъл човек, нали?

Никога не бих ти сторил нещо лошо.

Трябва да е някаква тъпа случайност, мислеше си той. Надяваше се. Мартин бе често срещано име даже и в Щатите. Не бе изключено извършителят да се е казвал така.

Или да се е представил така. Или да е носил риза на Карибския остров Свети Мартин…

Всичко бе възможно.

А дали бе вероятно?

Анук извърна глава. Огледа се сякаш за първи път вижда стаята си. После отново посегна към писалката и с прецизни движения скицира очертанията на голям круизен кораб.

Мартин погледна към люка и забеляза, че водата е станала по-тъмна. Опита отново с директен въпрос:

— Можеш ли да ми кажеш името на онзи, при когото си била през цялото време?

Анук затвори очи. Преброи нещо на пръсти.

Написа го точно под скицата на кораба. Мартин не видя никакъв смисъл в това.

— Съжалявам, нищо не разбирам!

Той огледа името си, рисунката на кораба и предполагаемата логическа задача. Четиринайсет?

Понеже номерата на каютите на Султанът бяха четирицифрени, това би могло да бъде само указание за палуба. На четиринайсета палуба бяха басейнът с водната пързалка, барът със студени напитки, голф игрището и алеята за джогинг.

— Какво имаш предвид с единайсет плюс три?

Погледът ѝ потъмня. Изглеждаше ядосана сякаш въпросите започват да я изнервят, въпреки това отново записа с писалката:

— Майка ти? — попита Мартин настръхнал. — Знаеш ли дали още е жива?

Анук тъжно кимна. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Мартин не можеше да повярва, че за толкова кратко време бе получил толкова много информация от момичето, макар и да не успяваше да проумее всичко.

— Мисля, че е най-добре да си направим малка почивка — предложи той. Анук изглеждаше изтощена. — Има ли нещо, което бих могъл да ти донеса?

Малката посегна за последно към писалката и под скицата на кораба изписа:

После отново пъхна палец в устата си и се извърна от Мартин сякаш недвусмислено искаше да му покаже, че няма какво повече да му каже.

— Ще видя дали ще успея да я намеря — отвърна той и понечи да тръгне да търси лекарката, когато алармата отново се включи.

Глава 28

Наоми

„Убих най-добрата си приятелка“ — написа в компютъра Наоми Ламар, седнала на пода на подобната на кладенец тъмница.