Мегън чу гласа на Ландън:

— Приемам, Дилън.

— Имам нова информация. Аз… открих Мегън. Тя е мъртва… като останалите.

В другия край последва мълчание.

— Разбрано, Дилън. Толкова съжалявам. Слушай, правим всичко възможно, за да те върнем у дома. Можеш ли да стигнеш до полетната палуба?

— Положително.

— Нямаме нужда от помощ, но ако нещо се обърка…

— Разбрано. Хари?

— Да?

— Отворили сте Черната книга, нали?

— Да, Дилън.

— Едно име не фигурира там. Доктор Карл Бауер. Той знае за вирусите повече от всеки друг на света. Мисля, че може би ще поискаш да се консултираш с него за карантината.

— Прието. Ще доведем Бауер на площадката за кацане. В момента работим по сценариите за аварийно приземяване. Веднага щом изчислим твърда траектория, ще те уведомим.

Рийд се усмихна едва забележимо и като гледаше право към Мегън, каза:

— Прието, ръководител мисия. „Дискавъри“ прекъсва връзката.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Хеликоптерът, който караше Джон Смит от Кемп Дейвид, се приземи на площадката за товарен транспорт във военновъздушна база „Андрюс“. Смит скочи на земята и затича през пистата към бялата линейка, паркирана до изящен малък самолет.

— Здравей, Джон — каза генерал-майор Киров, докато наблюдаваше как санитарите сваляха носилка от линейката.

— Всичко ли мина по план? — попита Смит.

— Да — отговори Киров. — Тези хора — той посочи санитарите — пристигнаха у вас точно навреме. Бяха много бързи и сръчни.

Когато носилката мина покрай него, Смит погледна към Иван Берия, завит с одеяло до брадичката.

— Той добре ли е?

— Успокоителните свършиха отлична работа — отговори Киров.

Смит кимна.

Когато носилката беше прибрана в самолета, генералът се обърна към американеца.

— Благодарен съм ти — а също и на господин Клайн — за това, че ми позволихте да ви помогна. Иска ми се да можех да направя повече.

Смит стисна ръката на руснака.

— Ще те държа в течение, генерале. Мисля, че измъкнахме от Берия всичко, което можахме, но ако каже още нещо интересно…

— Ти пръв ще го научиш — увери го Киров. — Довиждане, Джон Смит. Надявам се да се видим отново при по-приятни обстоятелства.

Смит изчака Киров да се качи и да затвори вратата. Когато самолетът тръгна по пистата, той вече седеше в колата си, на безопасно разстояние от мястото на излитане. Насочи се към магистралата. Мисълта за свършеното отстъпи място на размисли за онова, което му предстоеше.

* * *

В Москва беше полунощ, но прозорците на офиса на „Бей диджитал корпорейшън“ още светеха.

Ранди Ръсел седеше в залата за конференции, пиеше четвъртата си чаша кафе и гледаше как Саша Рубльов се мъчи да измъкне наличната информация от лаптопа, който Джон Смит им бе оставил. Заобиколен от хардуер, включен към лаптопа, Саша седеше пред клавиатурата от близо седем часа, като от време на време изпиваше кутийка кока-кола, за да поддържа тонуса си. Ранди вече три пъти му бе предлагала да спрат за през нощта, но той всеки път махваше с ръка на думите й.

— Още малко ми остава — измърморваше Саша. — Само няколко минути.

Ранди вече беше стигнала до извода, че момчето не измерва времето като останалите простосмъртни.

Тя допи кафето си, загледа се в утайката и каза:

— Добре, стига толкова. И този път говоря сериозно.

Саша вдигна ръка, като с другата продължаваше да печата.

— Изчакай…

След като натисна последния клавиш, той се отпусна в стола си с победоносно изражение на лицето.

— Виж — гордо произнесе младежът.

Ранди не можеше да повярва на очите си. Големият монитор, на който цяла вечер се виждаха само нечетливи символи, изведнъж се изпълни с поредица от разкодирани електронни съобщения.

— Саша, как…? — тя поклати глава. — Няма значение: и без това няма да разбера.

На лицето му грейна ослепителна усмивка.

— Човекът, на когото принадлежи този компютър, е използвал КАРНИВОР, последната програма за кодиране на вашето ФБР — Саша я изгледа проницателно. — Мислех, че никой извън Америка не разполага с нея.

— И аз така мислех — промърмори Ранди.

Като използваше мишката, тя прегледа съобщенията. Четеше и не вярваше на очите си.

„Какво, по дяволите, е това споразумение «Касандра»?“

* * *

След като се завърна в Бетесда, Джон Смит си приготви бърза закуска и я отнесе в кабинета си. Навсякъде из къщата се носеше миризма на лекарства и болен човек. Смит отвори един от прозорците и седна да прегледа досиетата, които Натаниъл Клайн му беше дал.

Травис Никълс и Патрик Дрейк… сержанти от Армията на Съединените щати. И двамата произхождаха от едно и също малко градче в централен Тексас, където младите мъже отиваха или да работят на нефтените находища, или да служат в армията. Калени в битките ветерани, те бяха участвали във военните действия в Сомалия, Персийския залив и — най-наскоро — в Нигерия.

Смит остана заинтригуван от докладите за физическата им подготовка от сержантското училище във Форт Бенинг, Джорджия. Никълс и Дрейк бяха завършили първи и втори по успех в класа си — силни, непоколебими мъже, чието настървение е било допълнително изостряно от инструкторите им по бойни изкуства.

„И после следите им се изгубват…“