Читаем Пактът „Касандра“ полностью

Смит бързо седна на кушетката, където беше заспал с дрехите, след като се прибра от гробищата. Зад мокрите от дъжда прозорци вятърът стенеше, тъмните облаци се сгъстяваха. Като бивш военен интернист и хирург, работил на бойното поле, Смит бе развил способността да се събужда и разсънва мигновено. Това се бе оказало полезно, когато работеше в ИМИИЗАСАЩ, където често открадваха по малко време за сън между дългите часове изтощителна работа. Щеше отново да му се налага да се възползва от тази способност. Изтощен и измъчван от спомени, се бе прибрал у дома, беше си стоплил супа, после, излегнат на кушетката, се бе заслушал в шума на дъжда и бе задрямал.

Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора: минаваше девет. Беше спал два часа. Само един човек можеше да го търси на тази линия. Каквито и да бяха новините, скоро нямаше да помирише възглавница.

— Добър вечер, господин Клайн.

— Добър вечер и на теб, Джон. Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ти.

— Не, сър. Вече хапнах.

— В такъв случай кога можеш да дойдеш във военновъздушна база Андрюс?

Смит пое дълбоко дъх. Клайн обикновено бе спокоен и делови. Рядко говореше така рязко и по същество.

А това означаваше, че нещо се е случило — и то внезапно.

— След около четиридесет и пет минути, сър.

— Добре, Джон, и си вземи багаж за няколко дни — после затвори.

Смит загледа втренчено безмълвната слушалка в ръката си.

— Да, сър.

Сред неизкоренимите навици, добити по време на подготовката му, беше и стягането за път. Смит го правеше машинално: три минути за душ и бръснене; две минути за обличане; още две за последна проверка и прибавяне на едно-две неща към вече приготвената пътна чанта, която стоеше в килера. На излизане включи алармената система, изкара колата си на алеята и затвори металната врата на гаража с дистанционното.

Заради дъжда пътуването до военновъздушна база Андрюс продължи повече от обичайното. Смит не спря пред главния вход, а сви към черния вход за камионите на доставчиците. Пазач, облечен в пончо, разгледа ламинираната му карта за самоличност, провери дали името му фигурира в списъка на персонала и му махна да влезе.

Смит бе излитал много пъти от база Андрюс и я познаваше добре. Не му беше трудно да намери хангара със самолетите на ескадрилата, които в повечето случаи се използваха от офицерите. Остави колата на паркинга, далеч от самолетните писти, извади от нея багажа си и тръгна към огромния хангар.

— Добър вечер, Джон — поздрави Клайн. — Отвратително време, нали? А вероятно и още ще се влошава.

Смит остави чантата си на земята.

— Да, сър. Но само за хората от флота.

Този път Клайн дори не се усмихна на изтърканата му шега.

— Извинявай, че те измъкнах от къщи в такава вечер. Случи се нещо непредвидено. Ела с мен.

Смит се огледа и тръгна след Клайн към кафенето. В хангара имаше четири самолета „Гълфстрийм“, но не се виждаше никой от персонала. Предположи, че Клайн им е наредил да излязат, за да останат двамата насаме.

— Зареждат един самолет с резервоари с голяма вместимост — обясни началникът му, като погледна часовника си. — Ще приключат след десет минути.

Подаде на Смит стиропорова чаша, пълна с черно кафе, от което се вдигаше пара, и го погледна изпитателно.

— Джон, става въпрос за едно изтегляне. Затова бързаме толкова.

„И се нуждаем от променливо число.“

Благодарение на армейското си минало Смит добре познаваше термина „изтегляне“ в смисъла, в който го използваше Клайн. Това означаваше да се измъкне някой или нещо от място или ситуация максимално бързо и незабелязано — обикновено в принудителни обстоятелства и при много строго разписание.

Но Смит знаеше също, че има хора — военни и цивилни, които са специалисти в този вид работа.

Когато изказа последното на глас, Клайн му отвърна:

— В този случай имам известни съображения. Не бих желал да замесвам никоя друга служба — поне засега. Освен това познавам човека — ти също.

Смит трепна.

— Извинете, сър?

— Човекът, с когото ще се срещнеш и когото ще изтеглиш, е Юрий Данко.

— Данко…

В съзнанието на Смит изникна образът на едър, мечешки тромав мъж, няколко години по-възрастен от него, с приятно кръгло лице, осеяно с белези от някогашно юношеско акне. Юрий Данко, син на миньор от Добнец, роден с един увреден крак, се беше издигнал до чин полковник в Медицинската изследователска дивизия на Руската армия.

Смит не успя да скрие изненадата си. Знаеше, че преди да подпише тайния договор, чрез който стана член на Приют едно, Клайн беше изследвал под лупа целия му живот. Значи Клайн бе наясно, че Смит познава Данко. Но никога по време на кратките срещи шефът му дори не беше намеквал, че самият той има някакви връзки с руснака.

— Данко член ли е на…?

— На Приют едно? Не. И ти не бива да споменаваш, че членуваш. Данко знае само, че му изпращам един приятел да го изтегли. Това е всичко.

Смит не повярва на думите му. Клайн никога не разкриваше обстоятелствата докрай. Но в едно беше сигурен: шефът му никога не би изложил на опасност оперативен агент, като му спести информация, която е необходимо да знае.