Читаем Осем полностью

Мирей се бе изправила до нея и четеше писмото. Около тях бяха надигнали лъскави глави хризантеми с цвят на опушен аметист и топаз. Първите жълти листа се носеха по водата и наоколо се усещаше мирисът на есента въпреки задуха на неотминаващата лятна жега.

— Има едно-единствено обяснение за това писмо — каза Мирей и зачете на глас:

Както сигурно сте разбрали, абатството в Каен бе затворено. По време на размириците във Франция нашата Directrice, госпожица Александрия дьо Форбен, реши да замине при семейството си във Фландрия. За съжаление, сестра Мари-Шарлот Корде, която сигурно също помните, остана в Каен, за да се погрижи за всичко непредвидено.

Не се познаваме, ето защо позволете ми да се представя. Казвам се сестра Клод, монахиня от ордена „Беноа“. Бях лична секретарка на сестра Александрия, която ме посети преди няколко месеца в дома ми в Еперне, преди да отпътува за Фландрия. Тъкмо тогава настоя, щом имам път към Париж, да прехвърля поетата от нея отговорност на сестра Валентин.

В момента съм в квартал Корделие в Париж. Тъй като не знам колко дълго ще остана, моля ви за среща пред портите на старото абатство днес, точно в два. Надявам се, разбирате важността на молбата ми.

— Тя идва от Еперне — повтори Мирей, след като дочете писмото. — Градът се намира на изток, на река Марна. Твърди, че Александрия дьо Форбен е спряла там на път към Фландрия. Знаеш ли какво има между Еперне и фламандската граница? — Валентин поклати глава и погледна ококорено Мирей. — Крепостите Лонуи и Вердюн. Да не говорим, че там се е настанила половината пруска армия. Вероятно нашата скъпа сестра Клод ни носи нещо по-ценно от добрите благопожелания на Александрия дьо Форбен. Нещо, което Александрия е преценила, че е прекалено опасно да пренася през фламандската граница, където настъпват чуждите войски.

— Фигурите! — Валентин скочи и подплаши златната рибка. — В писмото се казва, че Шарлот Корде е останала в Каен! Може там да е бил сборният пункт за всички, които са на северната граница. — Тя замълча, за да помисли. — Щом е така — добави объркана младата жена, — защо й е на Александрия да напуска Франция от изток?

— Не знам — призна Мирей, дръпна панделката, за да освободи косата си, и се наведе над езерцето, за да се наплиска с вода. — Никога няма да разберем какво означава това писмо, ако не се срещнем със сестра Клод в уречения час. Защо е избрала Корделие, най-опасния квартал на града? Знаеш, че абатството вече не съществува. Нали го превърнаха в затвор?

— Не ме е страх да отида там сама — каза Валентин. — Обещах на абатисата да поема отговорност и ето че настъпи моментът да го докажа. Ти, братовчедке, остани тук. Чичо Жак-Луи забрани да излизаме от градината, когато го няма.

— Значи трябва да измислим някакъв хитър начин, за да избягаме — отвърна Мирей. — В никакъв случай няма да те пусна да ходиш сама в Корделие. Бъди сигурна.

10,00 ч.

Каретата на Жермен дьо Стал мина през портите на шведското посолство. Върху купето бяха натрупани денкове и кутии за шапки. Пазеха ги кочияшът и двама от прислужниците в ливреи. Вътре в каретата Жермен се бе обградила с личните си прислужнички и многобройни кутии за бижута. Беше облякла официалния костюм на съпруга на посланик, накичен с пъстри панделки и еполети. Шестте бели коня се промъкваха сред парижката навалица, отправила се към портите на града. Великолепните им кокарди бяха в цветовете на шведското знаме. На вратите на каретата се виждаше гербът на шведската корона. Пердетата на прозорците бяха пуснати плътно.

Унесена в мисли, за да не се измъчва от жегата и тъмнината в каретата, Жерман не поглеждаше навън, докато най-неочаквано рязко спряха пред градските порти. Една от прислужниците се наведе и отвори едва-едва прозореца.