На кея цареше истински пандемониум. Ал-Марад бе непосредствено зад Лили. Шариф беше успял да откъсне Кариока от крака си, въпреки че кучето продължаваше да щрака със зъби. В същото време се оглеждаше и се взираше в тъмното, готов да стреля по всичко, което се движи. Зад мен се бяха втурнали трима, затова стиснах носа си и скочих.

Последното, което видях, когато цопнах във водата, бе дребното телце на Кариока, очевидно метнато от Шариф, да плува навътре. В следващия момент усетих как тъмните води на Средиземно море се сключват над главата ми. „Шахът Монглан“ ме теглеше надолу към дъното.

Бялата земя

Лондон

Ноември 1793 година

БЕШЕ ЧЕТИРИ СУТРИНТА, когато войниците на Уилям Пит почукаха силно по вратата на дома на Талейран в Кензингтън. Куртиад наметна халата си и забърза, за да разбере каква е тази дандания. Щом отвори, видя, че в съседните къщи започват да трепкат светлини и любопитните съседи надничат иззад пердетата към войниците, застанали на прага им. Слугата си пое дълбоко дъх.

Отдавна очакваха този момент. Ето че най-сетне бе настъпил. Талейран вече слизаше по стълбите, загърнат във вълнен шал, който прикриваше нощницата. Изглеждаше спокоен и много резервиран, докато минаваше през тясното антре към войниците.

— Монсеньор Талейран? — започна офицерът.

— Пред вас — поклони се Талейран и му отправи студена усмивка.

— Министър-председателят Пит изразява искреното си съжаление, че не успя лично да ви предаде тези документи — заговори офицерът, сякаш бе наизустил някаква реч. Извади пакет от сакото си, подаде го на Талейран и продължи: — Република Франция, непризната държава на анархисти, е обявила война на независимото Кралство Британия. На всички имигранти, които поддържат така нареченото правителство или са го поддържали в миналото, Негово величество Джордж Трети отказва убежище. Морис дьо Талейран-Перигор, признат сте за виновен в противодържавна дейност срещу Кралство Великобритания, в нарушение на Закона за предателството от 1793, в конспирация като заместник-министър на вече споменатата страна и нападки срещу суверенна…

— Скъпи приятелю — изсмя се Талейран и вдигна поглед от документите, които преглеждаше. — Това е просто смешно. Франция е обявила война на Англия преди повече от година! Пит отлично знае, че направих всичко по силите си, за да я предотвратя. Във Франция ме търсят за измяна… това не е ли достатъчно красноречиво? — Войниците на прага никак не се впечатлиха от думите му.

— Министър Пит би желал да ви информира, че разполагате с три дни, за да напуснете Англия. Това са документите ви за депортиране и разрешителното за пътуване. Пожелавам ви лек ден, монсеньор.

Той даде команда на подчинените си и всички се завъртяха на пети. Притихнал, Талейран наблюдаваше как войниците поемат по калдъръмената улица. След това се обърна, без да каже и дума. Куртиад затвори вратата.

— Albus per fide decipare — изрече тихо Талейран. — Това е цитат от Босюе, драги ми Куртиад, един от най-великите оратори на Франция. Така я е нарекъл: „Бялата земя, предала доверието“ — „Perfidious Albion“. Това е народ, който никога не е бил управляван от представител на собствената си раса — отначало са били тевтонските саксонци, след това норманите и шотландците, а сега са наред германците, които тук ненавиждат, макар много да си приличат. Те ни ругаят, но ми се струва, че паметта им е къса, защото са убили собствения си крал по времето на Кромуел. Сега прогонват от острова си единствения френски съюзник, който не желае да ги покори. Той остана с наведена глава, копринените ресни на шала метяха пода. Куртиад прочисти гърлото си.

— Ако монсеньор е избрал накъде да тръгнем, мога незабавно да започна подготовката…

— Трите дни не са ни достатъчни — отвърна Талейран и отново вдигна глава. — Утре сутринта ще отида при Пит, за да помоля за отсрочка. Трябва да намеря средства и да открия държава, в която ще ме приемат.

— Ами Мадам дьо Стал… — започна колебливо Куртиад.