— Тя трябва да замине от острова, мамо — отвърна Летиция. — Повече не можем да я защитаваме, въпреки че абатисата би искала да остане, за да се грижим за нея.

— Колко е научила? — попита възрастната жена.

— Всичко, което успях да й предам за това кратко време — отвърна Летиция и светлите й сини очи се спряха на Мирей. — Не е достатъчно обаче.

— Тогава да не стоим тук и да не дрънкаме, защото ще ни разбере целият свят! — извика старата. Обърна се към Мирей и я прегърна. — Тръгвай с мен, госпожице. Елен дьо Рок може и да ме прокълне заради онова, което се каня да направя, но тогава поне ще й се наложи да отговори по-бързо на писмата ми! Не съм получавала известие от нея вече цели три месеца, откакто ти си тук. Тази вечер — продължи тя със загадъчен шепот, докато водеше Мирей към къщата, — по тъмно, уредих една лодка да те закара при мой приятел, където ще си на сигурно място, докато проблемите отминат.

— Госпожо — възпротиви се Мирей, — дъщеря ви все още не е приключила с обучението ми. Ако трябва да замина и да се крия, докато свърши битката, то мисията ми ще се забави още повече. Не мога да си позволя да чакам толкова дълго.

— Че кой те кара да чакаш? — Тя погали малкото коремче на Мирей и се усмихна. — Трябва да заминеш там, където те изпращам, но ми се струва, че няма да имаш нищо против. Приятелят, който ще те закриля, вече знаеше, че идваш, макар да не те очакваше толкова скоро. Казва се Шахин — доста гръмко име. На арабски означава „Сокол скитник“. Той ще продължи обучението ти в Алжир.

Позиционен анализ

Михаил Ботвинник, съветски гросмайстор, световен шампион

Давид Бронщайн, съветски гросмайстор

„Не го ли почувстваш, никога няма да го познаеш.“

ПЪТЯТ СЕ ВИЕШЕ НАД МОРЕТО и всеки завой разкриваше удивителна гледка към скалистия прибой долу. Дребни цъфнали полски цветя и лишеи потрепваха между камъните при всеки напор на прибоя. Устойчиви на ветровете и влагата, растенията искряха в розово и златисто, острите им листа се бяха разперили като дантела по побелелите от сол скали. Морето проблясваше в металическозелено — същия цвят като очите на Соларин.

Стотици мисли ми пречеха да се насладя на гледката, измъчваха ме мисли. Искаше ми се да ги подредя, докато таксито криволичеше към града.

Всеки път, когато се опитвах да събера две и две, получавах осем. Навсякъде ми се привиждаха осмици. Най-напред цифрата се наби в съзнанието ми, когато гледачката спомена рождения ми ден. След това Мордекай, Шариф и Соларин го изтъкнаха като магическо число. Не само че цифрата ясно личеше на дланта ми, ами Соларин подчерта, че съществувала формула на осмицата — каквото и да означаваше. Това бяха последните му думи, преди да изчезне в нощта и да ме остави на Шариф, за да ме прибере в хотела, да не говорим, че нямах ключ, за да си вляза в стаята, защото Соларин го беше пъхнал в джоба си.

Шариф, разбира се, полюбопитства кой е бил красивият ми придружител в кабарето и не пропусна да се поинтересува защо е изчезнал толкова неочаквано. Обясних му, че за обикновено момиче като мен е истинско ласкателство да разчитам на вниманието не на един, а на двама кавалери, при това часове след пристигането ми на нов континент, и го оставих да си прави каквито изводи пожелае, докато главорезите му ме прибираха в хотела с патрулна кола.

Ключът ме чакаше на рецепцията, когато пристигнах, а колелото на Соларин вече не бе подпряно под прозореца. След като стана очевидно, че няма да успея да се наспя, реших да направя малко проучване до сутринта.

Вече ми бе известно, че има някаква формула. Бе очевидно, че не става въпрос за обхода на коня. Оказа се, че Лили е права за въпросната формула, която дори Соларин не бе успял да дешифрира. Бе повече от очевидно, че имаше нещо общо с „Шаха Монглан“.

Ним се бе опитал да ме предупреди. Беше ми дал достатъчно книги, посветени на математически формули и игри. Реших да започна с онова, което най-много интересуваше Шариф, книгата за прогресията на Фибоначи, написана от Ним. Четох чак до зори и решителността ми бе възнаградена, макар да не мога да обясня как точно. Изглежда, прогресията на Фибоначи не се използваше почти за нищо друго, освен за предвиждания на борсата. Ето как действаше.

Леонардо Фибоначи решил да вземе поредица от числа, като започне с „едно“. Прибавял всяко число към предишното и получил цифри, които се отличавали с доста интересни свойства. По този начин едно плюс нула прави едно; едно и едно е равно на две; две и едно на три; три плюс две — пет; пет плюс три — осем… и така нататък.