Читаем Осем полностью

— А „Шахът Монглан“ е изваден от скривалището си — добави Мирей, изправи се и погледна Летиция в очите. — Макар разказът ви да обяснява посланието на абатисата и естеството на приятелството ви, останалото е загадка. Нима очаквате от мен, госпожо, да приема за чиста монета този разказ за пеещи камъни и отмъстителни финикийци? Косата ми може и да е червена като на Елиса от Куар, ала под нея има мозък! Абатисата на „Монглан“ има определено вкус към мистичното, също като мен, и аз не приемам разказа й за чистата неподправена истина. Освен това посланието й съдържа нещо много повече от онази част, която вие ни разказахте. Споделила с дъщеря ви, че когато чуете посланието, ще знаете как да постъпите! Какво е искала да каже, госпожо Бонапарт? И по какъв начин е свързано това с формулата?

При тези думи Летиция прежълтя и притисна ръка към гърдите си. Елиза и Наполеон не помръдваха от местата си. Младежът прошепна в тишината:

— Каква формула?

— Формулата, за която е знаел Волтер, за която е знаел кардинал Ришельо, за която е чувал и Русо, за която майка ви със сигурност знае! — извика Мирей и гласът й отекна. Зелените й очи горяха като тъмни смарагди, докато се взираше в смаяната Летиция.

Мирей пресече стаята с две големи крачки, стисна Летиция за ръцете и я изправи. Наполеон и Елиза скочиха, ала младата жена вдигна ръка, за да ги възпре.

— Отговорете ми, госпожо, заради тези фигури две жени бяха убити пред очите ми. Бях свидетелка на злобата и алчността на човек, който издирва шаха и в този момент преобръща света, за да ме намери, който няма да се поколебае да ме убие заради онова, което знам. Кутията вече е отворена и смъртта вилнее сред нас. Видях я със собствените си очи — също както видях „Шаха Монглан“ и символите, гравирани на него. Убедена съм, че има формула! — Тя почти разтърсваше Летиция, а лицето й се бе превърнало в разкривена маска от ярост, защото пред очите й бе Валентин, съсечена заради проклетите фигури.

Устните на Летиция трепереха — тя плачеше, тази жена с желязна воля и решителност, която досега не бе проляла нито една сълза. Докато Мирей я държеше, Наполеон плъзна ръка, за да прегърне майка си и Елиза, а с другата докосна нежно Мирей.

— Майко — започна Наполеон, — трябва да й кажеш. Кажи й онова, което иска да знае. Господи, та ти не си се побояла пред сто въоръжени френски войници! Какъв е този ужас, за който дори не смееш да говориш?

Летиция се опита да заговори, ала по пресъхналите й устни се стекоха сълзи и тя едва удържа риданието си.

— Кълна се — всички трябва да се закълнем — да не говорим никога за това — промълви тя. — Елен, абатисата, знаеше, че има формула още преди да види шаха. Ако се наложеше да бъде първата, извадила го на бял свят след хиляда години, тя ми каза, че може да ги напише — да напише символите, гравирани по фигурите и дъската, — и кой знае как бе успяла да ги изпрати на мен!

— На вас! — възкликна Мирей. — Защо на вас? По онова време вие сте били още дете.

— Да, така е — усмихна се Летиция през сълзи. — Дете на четиринайсет, което скоро щеше да се омъжи. Дете, което износи тринайсет деца и погреба пет от тях. Все още съм дете, тъй като не разбрах опасността, скрита в обещанието, което дадох на абатисата.

— Разкажете ми — помоли тихо Мирей. — Разкаже ми какво обещание й дадохте.

— Цял живот разучавам стари легенди. Обещах на Елен, че когато извади фигурите, ще отида при народа на мама в Северна Африка, ще посетя стария мюфтия в пустинята. И ще дешифрирам формулата.

— Значи познавате хора там, които могат да ви помогнат? — попита развълнувана Мирей. — Госпожо, тръгнала съм за там. Позволете да свърша тази задача. Това е единственото ми желание! Знам, че бях болна, но съм млада и бързо ще се възстановя…

— Не и преди да се свържа с абатисата — отвърна Летиция, възвърнала част от старото си самообладание. — Освен това ще ни е необходима повече от една вечер, за да научите всичко онова, което аз научих за четирийсет години! Макар да си мислите, че сте силна, уверявам ви, че не сте чак толкова, за да пътувате. Наблюдавала съм доста случаи на тази болест и смея да твърдя, че през следващите шест-седем месеца няма да ви мине. Тъкмо ще имаме достатъчно време, за да научите…

— Шест-седем месеца! — извика Мирей. — Невъзможно! Не мога да остана в Корсика толкова дълго!

— Страхувам се, че се налага, скъпа моя — отвърна с усмивка Летиция. — Истината е, че не сте болна. Носите дете.

Лондон

Ноември 1792 година

Хиляди километри на север от Корсика бащата на детето, което носеше Мирей, Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, ловеше риба на брега на Темза.

До него на бодливата прогорена от слънцето трева бяха проснати няколко вълнени шала, покрити с намаслена хартия. Панталоните му бяха навити над коленете, завързани с панделки от рипсена коприна, а обувките и чорапите бяха подредени до него. Носеше дебело късо кожено прилепнало палто и ботуши, подплатени с кожа, бе нахлупил широкопола шапка, за да не навява сняг в яката му.