Читаем Осем полностью

— Фениксът! — прошепна Мирей, без да забелязва настанилите се до нея Елиза и Каролина. Наполеон бе на капрата до майка си. — Да не би кралица Елиса да се е надигнала от пепелта — също като митичната пустинна птица?

— Не — възкликна Елиза, — защото по-късно Еней видял сянката й в царството на Хадес.

Сините очи на Летиция все още не се откъсваха от потъналата в мисли Мирей. Най-сетне жената заговори и Мирей усети студена тръпка:

— Ето че сега е съживена — също като фигурите от „Шаха Монглан“. Има защо да се страхуваме, защото идва краят на предсказанията.

Тя се обърна, замахна с камшика и конят потегли сред настъпилото мълчание.

* * *

Домът на семейство Бонапарт бе малка бяла двуетажна постройка на тясна улица, виеща се по хълмовете над Аячо. Край зида отпред бяха пораснали две маслинови дървета и макар мъглата да бе все още гъста, няколко трудолюбиви пчели прелитаха над цъфналия розмарин, скрил наполовина вратата.

Никой не проговори, докато пътуваха. Щом слязоха, на Мария-Каролина бе поверена задачата да настани Мирей, а останалите се заеха да приготвят вечерята. Все още облечена в старата риза на Куртиад, която й бе прекалено голяма, и с пола на Елиза, която пък й бе малка, със сплъстена от праха по пътя коса и посивяла от болестта кожа, Мирей усети огромно облекчение, когато десетгодишната Каролина се появи с две бакърени менчета гореща вода, за да напълни ваната.

Изкъпана и облечена в дебелите вълнени дрехи, които й дадоха, Мирей се почувства по-добре. На вечеря масата бе отрупана с местни специалитети: бручо — кремообразно козе сирене, малки царевични питки, кестенов хляб, изсушени диви череши, които растяха на острова, мед от цветовете на градински чай, дребни средиземноморски октоподи, които членовете на семейството ловяха сами, диви зайци в специалния сос на Летиция и една от най-новите култури в Корсика — картофи.

Децата си легнаха след вечеря и Летиция наля по чашка ябълково бренди на четиримата „възрастни“, които се настаниха пред жаравата на големия мангал в трапезарията.

— Най-напред — започна Летиция — моля да ме извините, госпожице, за избухливостта и нетърпението. Децата ми разказаха за смелостта ви да тръгнете съвсем сама посред нощ от Париж по време на Терора. Помолих Наполеон и Елиза да останат, за да чуят онова, което искам да ви разкажа. Нека да са наясно какво очаквам от тях, а вас вече приемам за част от семейството ни. Каквото и да ни донесе бъдещето, те ще ви се притекат на помощ като брат и сестра.

— Мадам — отвърна Мирей, докато затопляше ябълковото бренди край въглените в мангала, — дойдох в Корсика поради една-единствена причина: да чуя от вас какво означава посланието на абатисата. Мисията, която поех, ми бе наложена от събитията. Последният член от семейството ми загина заради „Шаха Монглан“ и се заклех във всяка своя капка кръв, във всяка глътка въздух, във всеки час, който ми е отреден на тази земя, да открия черната тайна, скрита в тези фигури.

Летиция изгледа Мирей, червеникавозлатистата коса, заискрила на светлината на мангала, нежното й младежко лице в контраст с непоколебимите й думи и усети болка заради решителността на младата жена. Надяваше се абатисата на „Монглан“ да се съгласи с нея.

— Ще ви разкажа онова, което искате да разберете — заяви най-сетне тя. — Никога през четирийсетте си и две години на този свят не съм споделяла онова, което ще чуете сега. Проявете търпение, защото разказът ми е дълъг и заплетен. Когато приключа, ще знаете какво тежко бреме ми е било поверено през този период. Време е да го предам на вас.

Разказът на майката

Бях осемгодишна, когато Паскал Паоли освободи остров Корсика от генуезците. Баща ми бе починал и майка ми се бе омъжила повторно за швейцареца Франц Феш. За да се ожени за нея, той се отказа от калвинистките си убеждения и стана католик. Семейството му го отлъчи и лиши от наследство. Тези обстоятелства подготвиха почвата за запознанството ни с абатисата на „Монглан“.

Малцина знаеха, че Елен дьо Рок произлиза от старо благородно семейство от Савой. Родителите й притежаваха имоти в различни страни и тя бе пътувала къде ли не. В годината, когато се запознахме — 1764, тя вече бе игуменка на „Монглан“, макар да не бе навършила четирийсет години. Позна ваше се със семейство Феш като благородничка с швейцарски деди и макар да бе католичка, в средите на богатите я почитаха. Беше запозната с положението и се бе наела да сдобри пастрока ми и семейството му и да възобнови семейните връзки. Навремето ни се струваше, че в намеренията й няма никаква корист.

Пастрокът ми, Франц Феш, беше висок слаб мъж с грубовато лице, което излъчваше много чар. Като истински швейцарец, той говореше тихо, рядко споделяше мнението си и не се доверяваше почти на никого. Бе искрено благодарен, че мадам Дьо Рок се е заела да го сдобри със семейството му, и я покани в дома ни в Корсика. Как можехме да предположим, че това е била целта й още от самото начало?