Читаем Облачен воин полностью

— Страхотно — каза Стив и се постара да запомниш „капиш“, „прима“ и другите нови думи, които беше чул. Беше открил, че мютите имат два определени стила на говорене. Първият беше нещо като церемониален език със странен елиптичен синтаксис, в който думите бяха пълни с метафори. Песните им бяха написани на този стил — вероятно по тази причина той беше известен като огнена реч. Това беше любимият стил на воините, когато се събираха хора, при официални дискусии и при сблъсък. Кадилак, който изглеждаше много загрижен за общественото си положение и протокола, в началото го ползваше много, но сега и той, и старият летописец говореха на смес от мютски и бейсик25 — основният език на Федерацията. Вторият, по-неофициален, известен като „сладък разговор“, беше по-близък до бейсик и притежаваше онази непосредственост и неподправеност, която характеризираше жаргона на пионерите. Сладкият разговор включваше очарователния жаргон „баламосване“ — полутаен език на воините, който беше почти невъзможен за разбиране от чужденци без помощта на преводач.

Стив нагласи патериците удобно под мишниците си и тръгна на първата си разходка из селището. М’Колите бяха разпръснати на високо гористо плато, където дните започваха със свежи и ясни утрини. Съседните склонове бяха покрити със същите редички тъмночервени бодливи дървета; на запад се издигаше верига от хълмове. Стив си спомни, че беше преместван най-малко четири пъти. От общата представа за района, получена от разучаването на картите на борда на ешелона, той разбра, че племето се е преместило на запад. Поради липса на карта не знаеше колко далеч бяха отишли, но фактът, че много от колибите бяха построени на открито без никакъв опит да бъдат скрити от въздуха, подсказваше, че сега племето смята, че е извън обхвата на патрулиращите планери.

Докато куцукаше из селището през следващите ден-два, Стив наблюдаваше ежедневната дейност на мютите. Всяка сутрин хайки от мечки и вълчици излизаха на лов и се връщаха малко след залез-слънце с дивеч — муфлони с дебели извити рога, веднъж с бизон. Вълчиците бяха специалистки по улова на птици и риба. Смесени групи от воини, изпълняващи охранителни задачи, клечаха неподвижно на хълма около селището или патрулираха по границите на считаната от племето тяхна територия. Изплъзването от тези внимателни часови, когато щеше да направи опита за бягство, беше друг проблем, който трябваше да реши.

Стив присъства и на няколко урока на Мистър Сноу за млади мюти и се възхити на търпението, с което летописецът излагаше основите на познанието. След няколко занимания той разбра, че много от уроците и историите са повторения на минал материал. Безкрайните въпроси и отговори на двамата летописци, които до този момент бяха главните му събеседници, бяха причина Стив да си затвори очите пред този недостатък на мютския нрав. Той си спомни отново за тяхното вродено забравяне, когато се натъкна на Три Дигрийс по време на една от разходките си. Уродливият мют не можа да познае изделието си и беше ясно, че едва успя да си спомни кой е Стив.

Младите вълчета продължаваха да смятат Стив за любопитен обект и източник на невинно развлечение. Също като Три Дигрийс те, изглежда, бяха забравили неговата роля в бомбардирането на нивите. За Стив беше много по-трудно да го забрави, особено когато гледаше децата, които вървяха подир него, с тела определено увредени от напалма, който беше пуснал той.

Някои от по-големите се държаха агресивно — блъскаха го, когато тичаха покрай него, танцуваха около него, правеха физиономии и му се подиграваха. Други играеха буйно на гоненица и тичаха с всички сили към него, като се опитваха да избягат от преследвача. Няколко пъти „случайно“ Стив беше блъскан на земята, а веднъж, когато беше паднал, две тринадесетина годишни момчета взеха патериците му и ги завъртяха буйно над главите си в някакво подобие на дуел. Това беше просто игра, разбира се, но намерението беше ясно: те се надяваха да счупят патериците и да накарат Стив да изпълзи на четири крака до колибата си.

За щастие Мистър Сноу, който минаваше наблизо, възстанови реда и помогна на Стив да се изправи.

— Просто буйни деца…

— Да, разбира се — каза Стив. Нямаше смисъл да се оплаква. Но промени програмата на упражненията си, така че разходките му да съвпадат с уроците на Мистър Сноу за младите мюти, а когато децата не бяха на училище, стоеше близо до колибата, в която живееше с Кадилак.