Читаем Облачен воин полностью

— Имаш предвид телевизори…

— И скъпоценни камъни! — извика Кадилак. — Всички тези неща и много други. Много повече дори от вашия Генерален президент!

— Съмнявам се — възрази Стив. — Може ли да чете? Може ли да пише на машина?

Мистър Сноу се усмихна.

— Ти вече знаеш отговора. Вярно е, че очите ми не познават знаците на думите, които говоря, и ръцете ми не могат да ги начертаят на земята. Но ние от Плейнфолк имаме други дарби. Мъдростта на Небесните гласове е по-голяма от всички думи, които лежат заровени във вашите тъмни градове. Ние предаваме нашите знания по други начини. — Той се пресегна и докосна главата на Кадилак. — Това е книгата, в която съм писал. Тя има много повече листа от най-голямата гора.

— Това е книга, която може да бъде унищожена — отбеляза Стив.

— Ако го пожелае Талисмана — призна Мистър Сноу. — Човек и делата човешки умират като цветята преди Бялата смърт. Този Кълъбмъс, за който говориш и който знае толкова много, също е човешко творение. Той също може да се превърне в прах…

— Съмнявам се — каза Стив. — Кълъбмъс е оцелял при Холокоста. Той е построен в наричаното от вас Старо време и непрекъснато се възобновява… по-голям и по-добър отпреди. Той ще съществува вечно.

Мистър Сноу поклати глава.

— Нищо не съществува вечно. И когато дойде денят да се върне в земята, силата, която черпите от него, ще изтече през пръстите ви като вятър. Но помисли за това: вашата желязна змия изпрати много от нашите воини във Високата земя. Тя може да се върне с други воини и да успее да убие всички нас. Нашето минало може да загине с нас, но вие никога няма да унищожите истинското знание. Това е дар на Небесните гласове… и вашето дълго остро желязо не може да ги достигне.

Стив изпита угризение. Той беше от отряда убийци, за които говореше старият мют. Каквато и да бъдеше съдбата му, тези така наречени диваци не го бяха оставили да изгори.

— Виж, преди да продължим искам да ти благодаря, че ми оправи крака и всичко. След онова, което се случи в нивите…

— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие — тихо каза Мистър Сноу.

— Тъй да е. Предполагам и двамата знаете какво имам предвид. — Стив ги погледна, после отпусна примирено глава. — Ще ме убиете ли? — В сегашното му настроение на невъзмутима еуфория тази перспектива не го тревожеше.

— Не, освен ако нещата не се променят — отговори Мистър Сноу.

— Чудесно — отвърна Стив и се прозина. — Тогава продължавайте да се грижите за мен.

Волята за живот е решаващ фактор, който позволява някои индивиди да оцелеят в ситуации, при които други, в някои случаи техни другари, се предават; предават се без бой. Джоди Казан имаше такава воля — здрава, неугасваща искра на живот, която въпреки всичко продължаваше да тлее в изгореното й и смазано тяло.

Когато скайхокът й беше издухан от палубата, Джоди беше ударила с юмрук бутона за бързо отключване на коланите. Но после кабината се разби във фургона и тя бе заклещена в смачкания метал на планера. Въпреки това и въпреки казаното от Бък Макдонъл Джоди не беше изгорена от експлодиралия напалм. Виещият вятър, който беше изтръгнал скайхока от ръцете на Стив и наземния екип, се оказа нейният непредвиден спасител. Взривът грабна падащата кабина и я понесе в дълга огнена дъга — гигантска факла, чиято изгаряща топлина освети задните фургони.

Лошо, но не и фатално обгорена, Джоди едва успя да се спаси от удавяне, когато кабината падна в бушуващия поток и потъна под теглото на монтирания отзад двигател. Пороят понесе смачканата кабина, търкаля я и я премята, докато тя не стана на парчета. Едва тогава Джоди изплува на повърхността на три мили надолу по реката от мястото, където „Дамата“ беше блокирана от пороя.

Лежа полумъртва и полуизгорена в калта и отломките в коритото на реката цели два дни, неспособна да се помръдне. Краката й бяха затиснати от някакви клони, двете й ръце бяха счупени, вратът и гърдите й бяха силно обгорени; стрелата от арбалета на мюта стърчеше от ключицата й. Забралото на шлема й беше запазило лицето й от пламъците, а сплетените клони, под които лежеше, я защитиха от кръжащите хищни птици. Калта върху тялото й изсъхна на слънцето. Тя беше станала част от пейзажа. Насекоми жужаха над нея, мухи летяха, привлечени от миризмата на обгорената й плът. Когато започнаха да се хранят с нея, Джоди си помисли, че ще полудее. Припадна — от жегата, от жажда, от болка и от крещящия, непоносим ужас от насекомите, които заплашваха да я изядат жива. Минаха часове. Джоди ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в спасителна несвяст.