Читаем Облачен воин полностью

Стигна потока, обърна се надясно и легна зад укритието на папратта да провери местността на юг. Нищо не помръдваше. Над дърветата беше пропълзяла странна тишина, но нямаше никаква следа от мютски патрул. Той се надигна и се наведе — и в същия миг почувства полъх на студен въздух над врата си и чу силно тупване. Обърна се и си удари главата в една стрела от арбалет, забита в дървото, до което се беше навел. Съвсем до него! Ако беше закъснял с част от секундата, щеше да е с проводено гърло. Не се спря да види кой е стрелял; фактът, че не го бяха улучили, показваше, че са на известно разстояние, а това, означаваше, че има шанс. Той рязко промени посоката, втурна се нагоре по склона вместо надолу, прецапа шумно потока, прекоси папратта и влезе в гората. Докато тичаше, размахваше налудничаво ръце с надеждата да убеди преследвачите си, че бяга панически изплашен. Зад себе си чу мютите да крещят и свирят — преследваха го. Стив кривна на север, измина осемдесет метра, след това зави остро надясно, прелетя надолу по склона със серия от скокове и салта, зави отново остро надясно и сви обратно към потока, като пълзеше по корем под храстите. В Авиационната академия беше отделил доста време на курса по щурмуване, но това беше може би най-бързото му пълзене. Хвърли се с главата напред в плитката вода, задраска като обезумял по стъпаловидното, покрито с камъни корито. Стигна до по-дълбоко място, където водата покриваше по-голяма част от тялото му, и се скри под надвиснала папрат.

Хитростта му сполучи. Той видя по-нагоре по склона викащите мюти да прескачат потока и да се втурват между дърветата от другата страна. Една, две, три мечки, размахващи ножове-тояги, четвърта с арбалет, три вълчици. Седем мюти… По дяволите! Още колко имаше? Друга мечка с нож в ръка прескочи потока и затича подир другарите си. Осем… Стив знаеше, че не може да остане скрит дълго. След като водещите мюти не го откриеха скоро, нямаше да им отнеме много време да разберат какво се е случило. И тогава щяха да го пронижат в потока с ножовете-тояги — както правеха с пъстървите. Тъкмо понечи да излезе от скривалището си, когато още двама мюти прескочиха потока с пронизителен вик почти над главата му и Стив зарови нос в дъното. Кристофър! Бавно се надигна и видя две вълчици да пресичат потока малко над него. Дванадесет. „Мърдай, Брикман!“

Стив скочи и се хвърли надолу по коритото в потока, безразсъдно прескачайки през праговете. На няколко пъти се подхлъзна по покритите с мъх камъни и падна тромаво, удряше се в дънерите по коритото, отскачаше от балваните, просваше се с главата напред във водата. Учудващо, но не чувстваше никаква болка. Просто ставаше и продължаваше напред, препъваше се и лъкатушеше надолу по потока като пиян моряк в Сан Диего събота вечер в забулените в митове години от Старото време.

Накрая спря, свали мократа си тениска и бойните обувки, смъкна камуфлажните си панталони и долните гащета и ги изстиска за втори път през този ден. Сега вече усети, че го боли всичко. Облече се и прибра картата и другите неща, които му беше дала Клиъруотър, в джобовете си. Страхотно… Слънцето беше зад далечните планини и въздухът изведнъж беше станал хладен. Стив се поздрави с една усмивка за начина, по който беше избягал от мютския патрул. Окей. Време бе да тръгва. И в този момент се сети, че беше оставил тоягата си някъде край колибата на Клиъруотър — заедно с превръзката за носене през рамо.

„Виж, това — помисли си Стив — е много лошо…“

Преди да стигне до селището се отби от пътеката, уви пакета с храна и пречиствателя на вода в широки листа, зарови ги в една дупка между корените на едно дърво и изряза малък белег на дънера с ножа си. Беше решил да скрие картата между двуслойните рогозки, с които беше постлан подът под постелките на леглото. Доволен, че е замаскирал дупката така, че да не си личи, Стив забрави за пробождащата болка в коленете и се затича с всички сили към селото.

Пред колибата, скрита зад паравана от жълти листа, Клиъруотър се трудеше с любов да възстанови шарката, която Кадилак беше приел като свой отличителен знак. Когато свършеше, щеше да е негов ред да изрисува тялото й. Макар че умът на Клиъруотър не беше равен на този на летописците, и тя, и Кадилак бяха получили като дар от Мо-Таун фотографска памет, която включваше способност да възстановят запаметената шарка върху тялото на другия. Гърбът на Кадилак беше като чисто платно, върху което Клиъруотър можеше да „види“ точния контур на всеки цвят. Единственото, което трябваше да направи, бе да го нанесе.