Читаем Нощни крале полностью

Сръбнах кафе и се отправих към стола си, докато Вик приключи разговора и затвори. Дребна червенокоса жена, която бе разглеждала един монитор близо до входа, избра този момент, за да се приближи към мен.

— Прощавайте — каза тя, — имате ли самакитка?

— Да, имам — започнах аз и тогава чух трясъка — остро «дръннн», сякаш някой бе хвърлил камък по задната ми врата.

Имах сериозно предположение какво може да е.

— Извинете ме — обърнах се към жената. — Вик, би ли се погрижил за тази дама?

— Разбира се.

Вик дойде при нас — висок и солиден на вид — и тя се усмихна.

Обърнах се, минах отзад и отидох в задната стая на магазина. Отключих тежката врата, която водеше към алеята, и я отворих. Както очаквах, не се виждаше никой.

Огледах земята. До една локва лежеше прилеп и леко потреперваше.

— Добре — казах аз. — Добре, тук съм. Всичко е наред.

Влязох и оставих вратата отворена. Насочих се към хладилника и извиках високо:

— Лио, разрешавам ти да влезеш. Само този път. Само в тази стая, не по-нататък.

След минута той се втурна вътре. Носеше тъмен опърпан костюм, предницата на ризата му беше мръсна. Косата му беше разрошена, на челото му имаше цицина. Той вдигна трепереща ръка.

— Имаш ли малко? — попита.

— Да, ето.

Подадох му бутилката, която вече бях отворил, и той пи продължително, после бавно седна на стола до малката масичка. Отидох да затворя вратата, след това седнах срещу него с кафето си. Дадох му минута, за да изпие още няколко глътки и да си събере мислите.

— Не мога дори да си улуча вената — и той надигна бутилката за последен път.

После я остави, прокара пръсти през косата си, потърка очи и впери в мен зъл поглед.

— Мога да ти дам адресите на трима, които тъкмо се преместиха в града. Какво ще ми платиш?

— Още една бутилка — казах аз.

— За трима? По дяволите! Можех да ти предам сведенията едно по едно и…

— Всъщност такива като тебе не ми трябват особено — прекъснах го аз. — Просто снабдявам другите с каквото им трябва, за да се грижат за себе си. И все пак нямам нищо против да разполагам с такава информация…

— Трябват ми шест бутилки.

Поклатих глава.

— Лио, ще получиш толкова и знаеш ли какво ще стане? Няма да успееш да си тръгнеш и…

— Искам шест бутилки.

— Няма да ти ги дам.

Той разтри слепоочията си.

— Добре — каза тогава. — Да предположим, че имам сведение, което те засяга лично. Едно наистина важно сведение.

— Колко важно?

— На живот и смърт.

— Хайде, Лио. Познаваш ме, но не чак дотам. Няма много неща на този свят или на който и да е друг…

Той изрече името.

— Какво?

Повтори го, но стомахът ми вече се свиваше.

— Шест бутилки — каза той.

— Добре. Какво знаеш?

Той погледна към хладилника. Станах и отидох там. Извадих ги и пъхнах всяка в отделен плик. След това ги сложих всичките в по-голям кафяв плик. Донесох му го и го сложих на пода до стола му. Той дори не погледна надолу. Само поклати глава.

— Ако ще си загубя връзката, искам това да стане точно така — заяви той.

Кимнах.

— Кажи ми сега.

— Човекът е дошъл в града преди две — три седмици — разказваше той. — Душил е наоколо. Намерил те е. И тази вечер ще действа. Ще те удари.

— Къде е?

— Точно сега ли? Не знам. Обаче идва. Свика събрание. Призова всички във «Вси светии» отвъд реката. Каза ни, че ще те отвлече, и то без заплаха за нас, че ще стане на негова територия. Каза на всички да се заловят за работа, за да си постоянно зает.

Той хвърли поглед към малкото зарешетено прозорче високо на задната стена. И после каза:

— По-добре да си вървя.

Станах и го изпратих. Видях го как залиташе в мъглата.

Това като нищо можеше да е и неговата нощ. Кръвохолик. Малък процент от тях тръгват по този път. Една шия никога не им стига. След като станат такива, вече не могат да летят направо и започват да се събуждат в погрешни ковчези. И някоя сутрин просто не успяват да се върнат в леглото си навреме. Мислено видях Лио проснат изсушен на пейка в парка с кафяв плик до гърдите, притиснат в костеливите му пръсти, и струяща върху му дневна светлина.

Заключих вратата и се върнах в магазина. Светът отвън е студен.

— … рога от бик за малочо — чух да казва Вик. — Точно така. Пак заповядайте. Довиждане.

Продължих към предната врата. Заключих я и угасих лампите. Закачих надписа «Затворено» на стъклото.

— Какво има? — попита Вик.

— Изключи телефона.

Той го изключи.

— Помниш ли, че ти разказвах за доброто старо време? — попитах го аз.

— Тогава, когато си окошарил съперника си ли?

— Аха. И преди това.

— Когато той те бил окошарил?

— Аха. Знаеш ли, тези дни един от нас ще победи — окончателно.

— Накъде биеш?

— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.

— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.

Поклатих глава.

— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.

— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…

— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.

— Да, ама няма.