Читаем Никол полностью

Бианка го гледаше смаяна. Никой мъж досега не й се бе изповядал в безсмъртна любов. Вярно е, в Англия Клей я бе молил за ръката й, но го беше направил някак странно, по-скоро разсеяно и сдържано, като че ли мислеше за нещо друго.

Ала Жерар я гледаше с такъв поглед, че чак дишането й се ускори. Този човек действително я обича, това се вижда. След първата им среща бе мислила често за него, но само с едно приятно чувство, колко мил и състрадателен е този човек. А сега го видя в нова светлина. Та тя би могла да обича този мъж! Да, човек с такива фини обноски би бил по волята й…

— Как бих могла да ти се подигравам! — отвърна искрено тя.

Жерар се усмихна.

— Ще мога ли да се надявам, че ще отвърнеш поне мъничко на любовта ми? Не искам повече от тебе, само да мога да те виждам понякога…

— Естествено! — възкликна Бианка, все още объркана и развълнувана от неговото признание.

Той стана и оправи вратовръзката си.

— Сега аз трябва да вървя. Искам да ми обещаеш, че ще бъдеш изключително внимателна. Ако ти се случи нещо, дори един косъм да падне от тази скъпа главица, това ще сломи сърцето ми. — Французинът й се усмихна пленително. Изведнъж подскочи — сети се за нещо, което беше оставил на перилата на беседката. — Как щях да забравя! Би ли приела този дребен подарък в знак на уважението ми към теб? — Той й подаде кутия с пет паунда френски пралини. Получил ги бе от щерката на един фермер в знак на благодарност, че й бе продал една от роклите на Никол.

Бианка буквално издърпа кутията от ръцете му.

— Благодаря! И без това… днес нищо не съм хапнала… — Тя трескаво развърза панделката и я хвърли на земята. Отвори капака и започна да рови грациозно е пръстчета.

Преди Жерар да се усети, тя вече беше изяла няколко бонбона. Бианка го погледна малко притеснено, с пълна уста.

— Какво ли ще си помислиш за мене!?

— Какво мога да си помисля, освен че те обичам — каза с дълбок глас Жерар, след като се бе посъвзел от смайването си. — Не зная само дали разбираш, че те обичам именно такава, каквато си. Не искам, не изисквам никакви промени! Ти си жена, красива, пищна жена! Не мога да понасям тези ръбати момичета. Обичам те такава, каквато си.

Бианка го погледна е възторжени очи, така, както бе гледала преди това бонбоните. Жерар се усмихна.

— Ще се срещнем ли пак? Искаш ли след три дни? Пак ще та донеса изненада.

— О, да! — въздъхна тя. — Ще бъде чудесно.

Той се поклони рязко, с чупка в кръста, взе ръката й и я целуна. Забеляза с какви жадни очи тя погледна отново към пралините. Той се усмихна под мустак и тръгна към мелницата.

Три дена по-късно Жерар седеше срешу Бианка в един отдалечен край на плантацията Армстронг. Между тях на земята лежеха остатъците от истински пир. Първоначално Джени бе отказала да му прави кошница за пикник. Едва когато се намеси Никол, Джени се подчини и изпълни нарежданията му. Отвратителна жена!

— Сега се опитва да ме умори от глад — продължаваше Бианка, и посегна машинално към бадемовите сладки. — На закуска ми бяха поднесени само две яйце на очи и три филийки бял хляб. Направо ми забрани да поръчам нови дрехи. Мисли си, че имам какво да облека! Тези тъпи американци изобщо не разбират от шев. Няма една дреха да не е разпрана по шевовете.

Жерар наблюдаваше с неподправен интерес какви количества храна поглъща нервно Бианка. Започна дори да се чуди ще стигне ли онова, което е донесъл.

— Кажи ми — попита я той тихо — достатъчно ли си бдителна за себе си през последно време? Да си усетила някаква опасност?

Този въпрос бе достатъчен, за да накара Бианка да остави най-сетне вилицата. Тя скри лице в ръцете си:

— Той ме мрази! Навсякъде се сблъсквам с омразата му. Страшно се е променил след онова наводнение. Не разбирам само защо не ми позволява поне да се нахраня! Сам е наредил на някакви жени да изчистят къщата. Опитвам се да им дам указания, но те изобщо не ме слушат. Като че не съм аз господарката на този дом!

Жерар бавно развиваше от хартията малка паста с шоколадова глазура. Докосна нежно ръката й и подаде пастата. Очите й просияха, окъпани в сълзи. Тя с благодарност пое сладкиша.

— Ако плантацията принадлежеше на нас двамата, всичко би било съвсем различно.

— На нас? Как би могла да бъде на нас? — Тя направи усилие да глътне голямата хапка, вперила очи в ръцете на Жерар, който развиваше нова хартийка.

— Когато Армстронг умре, ти ще наследиш плантацията.

— Уф, той! Той е як като собствените си мулета. По едно време мислех, че ще умре от пиене, но сега вече не пие нито капчица алкохол.

— Знаят ли това и други хора? Защото цял свят знае, че от година, та дори и от повече, няма ден той да е трезвен. Какво би станало, ако… Може да претърпи нещастен случай… в нетрезво състояние…

Бианка се облегна назад, вперила поглед в останките от сития обед. Не бе останало много, но и при най-добра воля не би могла да хапне нито залъче повече.

— Нали ти казах, той вече не пие — каза тя разсеяно.

Жерар изскърца със зъби. Каква глупава гъска!

— Смяташ ли, че ще можем да се срещнем поне още веднъж, за последен път?

Бианка вдигна глава и го погледна изненадано: