Читаем Невинните полностью

Джули машинално опипа плика в джоба на якето си. Писмо от майка ѝ, което получи от училищната управа. От него научи за намеренията на родителите си да се преселят на друго място и да започнат живота си на чисто. Разбира се, като си вземат и детето. Джули отдавна не беше изпитвала толкова силно вълнение.

Прекоси коридора и надникна в спалнята им, която обаче беше празна. Леглото им беше същото като нейното — обикновен матрак на пода. Но самата стая беше чиста и подредена. Дрехите бяха прибрани в кашони, защото в къщата нямаше гардероби и скринове. Тя седна на матрака и свали снимката от стената над него. Не виждаше много добре в тъмното, но отлично знаеше кой е на нея.

Майка ѝ беше висока и слаба. Баща ѝ беше по-нисък и дори по-слаб от жена си. Не изглеждаха в цветущо здраве. Годините на злоупотреба с наркотиците бяха взели своето. И двамата бяха състарени и със сериозни хронични заболявания. Но с нея винаги се държаха добре. Правеха всичко, което беше по силите им. Грижеха се да бъде нахранена и облечена и да не се лишава от нищо. Когато можеха. В дома им винаги цареше мир. Проблемите, когато имаха такива, оставаха извън стените на къщата. И тя го оценяваше. Когато властите им я отнемаха, за да я вкарат в мрежата на социалното подпомагане, двамата работеха упорито, за да си я върнат обратно.

Джули остави снимката на мястото ѝ, извади писмото от джоба си и отново го прочете. Инструкциите бяха кратки и ясни. Обещаващи, вълнуващи. Може би това беше началото на нещо прекрасно. Нов живот на ново място, само тримата. Тревожеше я единствено резервният план, който майка ѝ беше нахвърляла в писмото си. В случай че по някакви причини не успеят да се съберат с дъщеря си. В плика имаше и известна сума пари. Пряко свързани с резервния план. Но тя не виждаше причини да не се събере с родителите си. Беше сигурна, че ще заминат още на следващата сутрин.

Стана и тръгна към вратата. Трябваше да прибере вещите си, които бе оставила тук, и да ги подреди в раницата.

После изведнъж спря. До слуха ѝ долетя някакъв шум. Не беше особено изненадана, защото родителите ѝ често закъсняваха. Вероятно току-що се бяха прибрали.

Но следващият звук изтри всякакви мисли от съзнанието ѝ. Беше мъжки глас. Различен от гласа на баща ѝ. Висок, гневен. Питаше баща ѝ какво знае. Какво са му казали. Долови и стенанията на баща си. Сякаш му причиняваха болка. После майка ѝ изкрещя на висок глас да ги оставят на мира.

Цялата разтреперана, Джули пропълзя надолу по стълбите. Нямаше мобилен телефон, за да повика полиция. А в къщата нямаше и стационарен, защото родителите ѝ не можеха да си го позволят.

Екна изстрел. За миг тя замръзна на място, после хукна надолу по стълбите. От междинната площадка успя да зърне тялото на баща си, сгърчено до стената. Някакъв мъж беше насочил пистолета си в него. На гърдите на баща ѝ имаше тъмно петно, което бързо се разширяваше. Лицето му беше бяло като платно. Свлече се на пода. Ръцете му събориха някаква лампа.

Мъжът с пистолета се обърна. Видя я и светкавично насочи дулото към нея.

— Не! — изкрещя майка ѝ. — Тя не знае нищо!

Мършавото ѝ тяло се стрелна напред и блъсна мъжа в сгъвката на коленете. Килограмите ѝ не бяха повече от петдесет, но внезапността на атаката свърши работа. Мъжът извика от болка и падна на пода. Пистолетът излетя от ръката му.

— Бягай, миличка, бягай! — изкрещя майка ѝ.

— Мамо! Какво става, мамо…

— Бягай! Бягай!

Джули се обърна и изтича нагоре по стълбите. Мъжът се надигна и стовари тежкия си юмрук върху главата на майка ѝ.

Тя стигна до стаята си, грабна раницата и отвори прозореца. Залови се с две ръце за металната решетка, която някой някога беше монтирал, за да посади бръшлян. След това започна да се спуска. Правеше го толкова бързо, че в един момент се изпусна и тупна на земята от два метра височина. Скочи на крака, преметна раницата през раменете си и хукна да бяга. След няколко секунди откъм къщата долетя втори изстрел.

Когато стрелецът изскочи навън, от момичето вече нямаше и следа. Но той спря на място и напрегна слух. Почти веднага долови отдалечаващите се стъпки и решително тръгна на запад.

10

Жената се приближи към колата и хвърли куфарчето си на задната седалка до столчетата на децата. Мислеше за куп неща едновременно, подобно на много жени като нея, на които се налагаше да работят, да гледат деца и да се грижат за дома си.

Черният ѝ костюм беше миналогодишен модел, купен на разпродажба. Повечето ѝ дрехи бяха такива. Беше доста измачкан след дългия работен ден. По токчетата ѝ личаха няколко дълбоки драскотини. Не беше богата, но работата ѝ беше полезна за страната. Разбира се, срещу доста по-малко от парите, които би могла да изкарва в частния сектор.