Читаем Нещо лично полностью

— Имаш ли мобилен телефон в джоба си?

— Да ти приличам на някой, който сам си набира телефона?

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше тръгнал на помен. Но сега отиваш на друго място. Ще се наложи да стегна китките ти с тиксо. Няма как да го избегнем. За мен ще бъде по-добре да ти сложа лепенка и на устата, но честно казано, се безпокоя доколко можеш да дишаш през този нос.

— От какво по-точно се безпокоиш?

— Да не се задушиш, ако ти сложа лепенка на устата.

— Нищо ми няма на носа.

— Хубаво е да го знам. Значи всичко е наред.

— Какво си намислил?

— Не се тревожи. Ти си само косвена жертва.

— На какво? Имам право да знам.

— Не, господин Уайт — обади се от предната седалка Кейси Найс. — Нямате право. Всъщност нямате никакви права, защото законодателството не е на ваша страна. Партньорът ви Джоузеф Грийн укрива хора, които навсякъде по света биха нарекли терористи.

— Не знам нищо за никакви хора, укривани от Джоуи.

— Той има гости.

— Предполагам, че са негови приятели.

— Вие сте отговорен за постъпките му — каза Найс.

— Джоуи не е направил нищо.

— Но ще направи — намесих се аз, докато Найс намаляваше скоростта, за да завие в посока Чигуел.

Минахме покрай кръчмата, която помнехме и двамата. После направихме всичко възможно да повторим маршрута, който бяхме изминали пеша и който подхождаше на луксозната лимузина повече, отколкото Ромфорд. В крайна сметка успяхме да се доберем до дъсчената ограда, в която малко преди да започне следващото заграждение, зееше голяма пролука. Найс отби и спря, а аз накарах Чарли Уайт да свали предпазния колан и да се обърне с гръб към мен. След което се заех да го опаковам с тиксото — китки, лакти, уста. После се приведох покрай него, отворих вратата, избутах го навън и му заповядах да поеме към началото на алеята.

Найс измести колата на стотина метра по-нататък и я паркира на равно разстояние от пет лъскави къщи, откъдето дупката в оградата не се виждаше. После изтича обратно, бързо, но някак напрегнато, като стъпваше на върха на пръстите си. Настигна ни и ни задмина, повеждайки колоната. Побутнах стария Чарли да я последва и той се подчини. Сумтеше силно, може би от възмущение или от липса на тренинг, но трябваше да призная, че не беше излъгал за състоянието на носа си.

Стигнахме до посипаното с черни камъчета място. Първо Найс, която се оглеждаше във всички посоки, после Чарли, който се препъваше в най-хубавия си панталон, и накрая аз. Проверявах обстановката отзад, встрани и отпред, където беше дървената барака с табела Боулинг клуб над вратата. Найс клекна да отмести камъка, после бавно се изправи.

— Ключа го няма — обяви тя.

Чарли Уайт стоеше до нея и дишаше тежко.

Аз не казах нищо.

— Сигурна съм, че беше под този камък.

— Дали не са върнали стария патрон на бравата? — попитах.

— Защо да го правят?

Не отговорих. Дървена барака, построена, преди да съм бил роден. Дърводелецът, който я е сковал, е покойник от петдесетина години, беше казал Бенет. Вероятно добър майстор, но принуден да работи с лоши следвоенни материали. А и оттогава сигурно бяха минали шейсет и няколко лета и още толкова зими. Което означаваше, че бараката е здрава, но не чак толкова. Направих три големи крачки и забих подметката си в ключалката. После успях да хвана вратата, която отскочи на пантите си.

Приборите за наблюдение ги нямаше.

И високите табуретки зад тях бяха изчезнали, стойките — също. Гледката зад прозорците не се нарушаваше от нищо.

— Това не е ли едно от странните неща, които предрече, че ще се случат? — попита Кейси Найс.

— Не. Според мен е още по-странно от тях. Но, както каза нашият човек, трябва да се задоволяваме с това, което получаваме.

Бутнах Чарли Уайт напред и му казах да седне в ъгъла, зает от някаква торба с принадлежности за боулинг. После извадих телефона си и вкарах номера на Бенет, който бях запомнил след вчерашния му есемес.

Държим Чарли Уайт, написах аз. После си представих компютрите, които бръмчаха из цялото графство Глостършър, и побързах да изключа телефона.

— Ще стане ли? — попита Найс.

— Нямам представа. Но съм сигурен, че ще се случи нещо.

Чарли Уайт ни наблюдаваше. Очите му бяха на второ място като отличителен белег, но бяха изразителни и се местеха бързо между мен и Найс. А може би между двете интерпретации на собственото му положение. Аз би трябвало да съм в центъра на първата от тях — някакъв едър американски гангстер, решил да мери сили с тежката категория и достатъчно глупав да си повярва. Което означава, че гарантирано ще съм покойник скоро, а той; Чарли, гарантирано ще оцелее. Беше само въпрос на време. Ще се наложи да се примири с неудобствата, но крайният резултат не подлежи на съмнение. Той беше жетон с твърде висока стойност, за да бъде хвърлен на вятъра. А за едно момче от Ромфорд неудобствата не означават нищо. Защото е виждало и много по-лоши неща.