Зад блиндираното стъкло, зад катедрата. Не беше президентът на Франция, но имаше неговите размери. Дубльор. Може би ченге, може би агент от тайните служби.

Червената точка се намираше на двайсет сантиметра вляво от гърлото му.

— Знаех си аз — промърмори Хенкин. — Щял е да пропусне. Вляво и малко ниско.

Той се изправи, изтупа елегантния си шлифер „Бърбъри“ и се облегна на перваза. Плъзна поглед по сивите парижки покриви в посока на Инвалидите. Бенет застана от лявата му страна, а аз — от дясната. Рамо до рамо. Видях булевард „Распай“, широките улици с дървета, парковете, хората и колите, които се движеха между солидните стари сгради с черни парапети от ковано желязо, покриви от сиви плочи и увиснали знамена, огромната някогашна болница за ветерани и върха на Айфеловата кула далече на хоризонта.

После се случиха три неща. В необратимо смъртоносен ритъм, бавно и отчетливо като тиктакането на стар стенен часовник. Едно, две, три. Първо блесна ярко пламъче в далечината. После знамената изведнъж заплющяха под внезапния порив на вятъра. И накрая главата на Хенкин се пръсна на сантиметри от рамото ми.

17

Озовах се на пода още преди тялото на Хенкин да се стовари там. Взривената му глава ме блъсна в рамото и остави слузесто червеникавосиво петно върху якето ми. Първата ми мисъл беше чисто ново яке, по дяволите. После Бенет се приземи до мен, а след това изчезна. Като с магическа пръчка. В един миг беше там, върху каменната мозайка на терасата, а в следващия вече го нямаше — както би трябвало да действа всеки добър оперативен агент. „Няма човек, няма проблем.“ По-добре изобщо да не влиза в докладите.

Жената с лаптопите пълзеше на колене към трапезарията. Главата й беше наведена, а от устата й излитаха стенания вместо писъци. Старото ченге със синята униформа стоеше като вкопано на мястото си до вратата, изложено от кръста нагоре. Което беше окей, защото бях сигурен, че стрелецът едва ли ще се мотае още дълго наоколо. Не и в центъра на Париж. Надигнах се на колене и надникнах през балюстрадата, за да засека мястото, откъдето беше проблеснал изстрелът. Затворих очи и го видях отново: вляво от старата болница, дори оттатък нея, таванското прозорче на шестетажна сграда.

Отворих очи и проверих. Или беше на булевард „Латур-Мобур“, или на съседната улица. Сив мансарден покрив с неизбежния овален прозорец в стил боз-ар, ограден от каменни орнаменти. Може би на хиляда и петстотин метра. Седемнайсет минути пеша с умерена крачка. Завъртях се, сграбчих жената с лаптопите, която все още беше на колене, и я повлякох през трапезарията, салона, коридора и вестибюла, а после надолу по стълбите до вътрешния двор и от там на улицата.

Не тръгнах към Дома на инвалидите, защото нямаше смисъл. Снайперистът отдавна си беше заминал. Всяка загубена минута там щеше да е спечелена за него. В далечината се разнесе вой на сирени — типично френското бийп-боп, което явно все още беше в употреба. Вой на много сирени. Въпросът беше накъде се е отправил той. Не на север и не с кола. Заради сирените. Мостовете на Сена сигурно вече бяха блокирани. Единственото измъкване от тях беше реката. Но ченгетата имаха и катери. Следователно снайперистът щеше да потегли пеша — на юг, на запад или на изток. Но не на югоизток, защото там се намираше гара „Монпарнас“, а полицията щеше да наводни местата за обществен транспорт веднага след като блокира мостовете. По същата причина той щеше да избягва и метрото. В момента беше на повърхността, придвижваше се пеша, вероятно по уличката край Военното училище, която след двеста-триста метра щеше да го изведе или на авеню „Ла Мот-Пике“, или на „Лоуендал“.

Поех по улица „Севър“. Без да тичам, защото щях да привлека вниманието на ченгетата, но с достатъчно големи крачки и още по-голяма решителност. Във всеки случай се движех далеч по-бързо, отколкото би си позволил снайперистът. Той вероятно щеше да се разхожда, без да бърза за никъде. Олицетворение на самата невинност. Но как щеше да носи оръжието си? Не съм чувал за разглобяема пушка 50-и калибър. Разглобяването може да стане само с оксижен. Дължината на повечето от тях надхвърля метър и половина, а теглото им надвишава петнайсет килограма. В персийски килим? В топ плат? Или вече я беше скрил някъде?

Завих по булевард „Гарибалди“. Според изчисленията ми снайперистът беше някъде на около триста метра диагонално пред мен, с идеята скоро да ми пресече пътя. По тази причина ускорих крачка и след три минути излязох на улица „Кроа-Нивер“, която се явяваше продължение на авеню „Лоуендал“. Това означаваше, че след една доста дълга отсечка ще изляза на „Комерс“, която пък беше продължение на „Мот-Пике“. Онзи трябва да бе поел по една от тях, на югозапад, към сърцето на Петнайсети арондисман, където всичко беше мирно и тихо.