Читаем Нещо лично полностью

— Ще се справим.

— Ние?

— Ти тук, навън, а аз — вътре.

— Би трябвало дати помогна.

— Това е нещо лично между мен и Кот — повторих за пореден път аз. — Няма да го нападна с цяла банда, защото после ще се чувствам зле.

Вратите продължаваха да зеят отворени, но аз нямах желание да мина през тях. Те бяха очевидният вход. Онзи, който Кот със сигурност ще наблюдава. Може би МИ5 щеше да излезе с някои изчисления. Например: Кот прекара 61 процента от времето си в наблюдение на главния вход. Второто място щеше да бъде запазено за задния вход, а третото и четвъртото — за оградата. Но кое точно беше трето и кое четвърто? Според мен третото беше онази част от оградата, която гледаше срещу боулинг клуба. Досегашните събития се бяха разигравали там. Затова тръгнах в обратната посока, към другия край на къщата, където би трябвало да е четвъртото място. Далече от прибора за нощно виждане. Оградата не беше много лека за преодоляване, но все пак се справих сравнително бързо. Помогнаха ми извивките на кованото желязо, които използвах вместо стъпала. Краката ми потънаха в меката пръст на някаква цветна леха. Страничната стена на къщата беше съвсем близо, отвъд тясна пътечка. Осем прозореца на приземния етаж. Детето с пастелите вероятно щеше да ги нарисува малки, но аз бих могъл да мина през всеки от тях, без да се навеждам.

Проверих най-близкия. Первазът стигаше до гърдите ми. Стаята беше относително малка. Килер, кабинет? А може би библиотека, приемна на офис или дневна. Прехвърлих се на следващия прозорец. Отвъд него се виждаше коридор. Това беше много по-добре. На десетина-дванайсет метра по-нататък се виждаше подножието на стълбище. По всяка вероятност коридорът правеше завой под деветдесет градуса и стигаше до входната врата.

Останах на място и си поех дълбоко дъх. После още веднъж. След това използвах ръкохватката на трофейния браунинг, за да счупя стъклото. Тряс, тряс, тряс. Нагоре и встрани, докъдето стигаха ръцете ми. Пробих достатъчно голяма дупка, за да се провра през нея. Бях сигурен, че Кот ще приеме чупенето на стъклото като блъф. Нищо повече от отвличане на вниманието. Но при всички случаи щеше да дойде да провери. А това щеше да ми даде възможност да проникна през входната врата, останала зад гърба му. Нещо, което също щеше да предвиди. За да наблюдава именно тази врата. Но той беше параноик и вероятно щеше да реагира с двоен блъф. Което означаваше, че ще се насочи именно към прозореца, за да ме посрещне челно. По тази причина прибегнах до троен блъф и хукнах към входната врата. Знаех, че е отворена. Иначе беше със секретна брава, за която трябва ключ, независимо дали влизаш, или излизаш. Но оттеглящите се охранители не я бяха заключили, а бяха предпочели да се насочат директно към ягуара и да изчезнат с мръсна газ. Без никакво забавяне. Без обличане на горни дрехи, без сресване на косите.

Бравата беше забележителна. Седемдесет сантиметра в джорджиански стил. Дръжката беше колкото предмишницата на голям човек. Видях вестибюла, облицован с черно-бели мраморни плочки. От тавана висеше полилей с размерите на ябълково дърво.

Нито следа от Кот.

Което беше добре, защото ми позволи да отворя вратата докрай и да си осигуря чиста линия за стрелба. Пред мен имаше дълъг коридор със стълбище в далечния край. Това означаваше, че частта със счупеното стъкло оставаше вляво, под ъгъл от деветдесет градуса.

Пристъпих напред.

Нито следа от Кот.

Ако беше прибегнал до двойния блъф, на който отговорих с троен, би трябвало да се е втренчил в счупеното стъкло или да претърсва близките помещения. Всичките скрити местенца, ниши, ателиета, а може би библиотеки, офиси или дневни.

Намираше се вляво от мен, под ъгъл от деветдесет градуса.

Направих няколко крачки и навлязох в коридора. Като всички коридори, и този представляваше правоъгълник. Много по-дълъг, отколкото широк, с обзавеждане като за коридор и врати от двете страни, водещи към неизбежното за големите къщи изобилие от стаи. Но аз съм бил в други големи къщи и можех да направя сравнение. Къщата на Джоуи не приличаше на никоя от тях. Спомнях си за врати на голямо разстояние една от друга. Това предполагаше, че зад тях има огромни стаи, които на практика се оказваха още по-огромни. Главно защото стените им бяха безкрайни. Сякаш искаха да ми кажат: аз съм голяма, защото стените ми нямат край. Пропорции, казано с други думи. Домът на Джоуи наистина беше една съвсем нормална къща, разширена до желаните от собственика размери при спазване на перфектни пропорции. Стаите бяха огромни, но не им личеше, защото вратите бяха на нормално разстояние една от друга. Въпреки че бяха високи над три метра всяка, ако се броят и тежките рамки. По тази причина нормалното разстояние беше просто една оптическа илюзия.