Читаем Нещо лично полностью

На прага стоеше друга жена с черна пола, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Беше по-близо до моята възраст и имаше началнически вид. Както и леко прошарена черна коса, която беше добре подстригана, но без следи от прическа или боя. Някога красиво, лицето й и сега беше симпатично.

— Майор Ричър? — каза тя. — Аз съм Джоун Скаранджело.

Поех протегнатата й ръка. Беше тънка, но издаваща сила. С късо подрязани квадратни нокти, покрити с безцветен лак. Пръстени липсваха.

— ЦРУ? — подхвърлих аз.

— Това не би трябвало да е толкова очевидно — усмихна се тя.

— Вече разговарях с федералните власти и спецчастите — поясних. — Предположих, че е време да се появи и третото колело…

— Може ли да вляза?

Дневната ми беше два и петдесет на четири. Достатъчна да побере двама души, но едва-едва. Мебелите се оказаха завинтени за пода — късо канапе и два малки стола, аранжирани в плътна групичка. Като в каравана, а може би и експериментален дизайн за кабината на нов модел Гълфстрийм. Седнах на канапето, а Джоун Скаранджело на единия стол. След кратко наместване успяхме да застанем така, че да се гледаме лице в лице.

— Ценим високо вашата помощ — обяви тя.

— Още не съм направил нищо.

— Но съм сигурна, че ще направите много, ако се наложи.

— Да не би да са закрили ФБР? — казах аз. — Доколкото ми е известно, издирването на американски граждани на американска територия е тяхна работа…

— По всяка вероятност Кот вече не е в Америка.

— В такъв случай това трябва да е ваша работа.

— О, ние вече си я вършим. Но тя включва и най-добрата помощ, на която можем да разчитаме. А вие познавате този човек.

— Преди шестнайсет години го арестувах и това е всичко. Не знам нищо за него.

— ЕС, Г-8, а след това Г-20. Европейският съюз, после осемте най-развити страни в света, а накрая и двайсетте най-развити страни. Представени от техните държавни глави, събрани на едно място по едно и също време. Всичките на чужд терен с изключение на един. Ако някой от тях бъде застрелян, това ще е нещастие. Но ако са повече от един — ще е катастрофа. Доколкото ми е известно, вие вече сте изтъкнали, че парижкият стрелец е бил готов да стреля два пъти. Но защо да се задоволява само с два изстрела? Представете си какво ще се случи, ако убие трима или четирима. Пълна парализа. Пазарите ще се сринат, пак ще има рецесия, може да избухнат войни. Целият свят ще рухне.

— Може би трябва да отменят тези срещи.

— Същото положение — пак ще има парализа. Светът трябва да бъде управляван, което не може да стане по телефона.

— Може, поне за месец-два.

— Но кой ще го предложи? Кой ще мигне пръв? Ние, изправени срещу руснаците? Или руснаците, изправени срещу нас? А може би китайците, изправени срещу всички?

— Значи всичко е въпрос на тестостерон, а?

— Че кое не е? — сви рамене Джоун Скаранджело.

— Като говорим за управление на света по телефона, се сещам, че аз дори нямам телефон — казах аз.

— Веднага ще ви дадем.

— Исках да кажа, че Джон Кот е човек, с когото съм прекарал един ден преди цели шестнайсет години. Не разполагам нито с ресурси, нито с комуникации, нито с база данни. С нищо.

— Ние обаче имаме всичко. Ще ви предоставим и цялата информация, която сме събрали.

— А след това ще ме пратите да го заловя?

Тя не отговори.

— Вижте какво, госпожо Скаранджело, може да съм отскоро тук, но не съм вчерашен. Нито съм паднал от Марс. Очаквате от мен да тръгна да го търся — ей така, слепешката. За да може онези, които го финансират, да се опитат да ме спрат. Някоя от многобройните групировки, както би се изразил О’Дей. А аз ще трябва да я извадя на светло. Толкоз. Казано с други думи, аз не съм нищо друго освен стръвта.

Тя пак не каза нищо.

— А може би искате Кот сам да дойде при мен — добавих. — Той все пак ми е адски ядосан, защото петнайсет години никак не са малко. Убеден съм, че те са объркали житейските му планове. Вероятно храни доста омраза към мен. Може би заниманията с йога са били заради мен и нямат нищо общо с плановете му за кариера.

— На никого не му е минало и през ум да ви използва като стръв — каза тя.

— Глупости! Том О’Дей мисли за всичко и винаги избира най-лесния и най-ефективен начин.

— Страхувате се, нали?

— А вие познавате ли някой пехотинец?

— В тази база е пълно с пехотинци.

— Поговорете с тях. Пехотинците живеят в отвратителен свят на студени, влажни и кални дупки, изкопани в земята. Дори не могат да се огледат от връхлитащите мини, снаряди и ракети, от бомби, газ и въздушни атаки. А когато все пак успеят да се огледат, виждат пред себе си само огради от бодлива тел и картечни гнезда. Но знаете ли какво мразят най-много?

— Снайперистите.

— Правилно. Внезапната смърт, дошла изневиделица. По всяко време, на всяко място, без предупреждение. Всяка минута от всеки ден, без почивка. Стресът постепенно става непоносим и някои от тях се побъркват. Разбирам защо. И може би затова харесвам все повече тази метална кутия, в която са ме настанили.

— Познавах брат ви — каза тихо тя.

— Наистина ли?