Дебеловратият полицай крачеше към Стената, но на половината път спря и тръгна обратно, описвайки широк кръг. Ричър усети как погледът му се плъзга над него и го подминава. Просто един седнал мъж, заковал очи във водата, който представляваше далеч по-малък интерес в сравнение с хората наоколо. Например с трийсет-четирийсет души, която бързаха към паметника — или туристическа група, или случайна тълпа, или сбор от двете. Подвижна плячка. Законите на еволюцията. Ченгето тръгна след тях. Всеки очаква движение, помисли си Ричър. Неподвижността е далеч по-малко вероятна. И по-трудна.

Сирените се приближаваха, но не много бързо. Изглежда, някакъв гравитационен център ги привличаше на изток. Градските ченгета познаваха територията си. На изток бяха паметниците и музеите, които привличаха тълпите. А недалече се намираха Капитолият и многобройните маршрути за изтегляне, по асфалт или релси.

Ричър продължаваше да чака, без да помръдва. Не откъсваше поглед от водата. След това хронометърът в главата му отмери точно десет минути. Той се изправи на крака и предприе всички възможни действия, които истинският беглец не би предприел по никакъв начин. Прозя се, придърпа нагоре панталона си, сключи пръсти на тила и се протегна. След още една прозявка бавно тръгна на запад, сякаш разполагаше с всичкото време на света. Езерото остана от лявата му страна. Описа широк кръг през оголените дървета и четири минути по-късно вече беше при Стената. Изправи се в края на опашката и започна да се оглежда за Сюзан Търнър. Просто още един човек, отдаващ почит на загиналите.

Но Търнър не се виждаше никъде.

23

Ричър тръгна покрай стената с имената на загиналите във Виетнамската война. От 1959-а до 1975 г. и обратно — от 1975-а до 1959 г. Височината на стената се променяше в зависимост от броя на жертвите. Над петдесет и осем хиляди имена, покрай които премина два пъти, но Сюзан Търнър я нямаше никаква. Ако не дойда, изчезвай. — И ти изчезвай, ако аз не дойда. Уговорените петнайсет минути изтекоха, но Ричър не бързаше да си тръгне. Направи още една обиколка — тръгна от двайсетсантиметровите панели с имената на първите жертви, мина покрай високите над три метра панели с имената на загиналите през най-ожесточения период — 1968–1969, — а след това и покрай другата ниска част на Стената, където бяха имената на последните убити в края на войната. Оглеждаше внимателно всеки, срещу когото се изправяше очи в очи или пък го виждаше като отражение върху полирания черен гранит. Но не откри Търнър. Стената свърши. След нея се редуваха обичайните сергии на продавачите на сувенири, част от които бяха ветерани, а останалите просто се правеха на такива. Стоката, която предлагаха, също беше обичайната за подобни места — стари пагони и значки, гравирани запалки „Зипо“ и още хиляди други боклуци без никаква стойност освен сантиментална. Туристите обаче се спираха пред сергиите, купуваха си по нещо, после си тръгваха. И както винаги имаше живописни бунтари, които бяха почти постоянно присъствие.

Ричър се усмихна, забелязал сред тях едно слабичко момиче с разрошена тъмна коса, облечено в яке, в което можеше да се побере два пъти. Отдолу се виждаха камуфлажни панталони, изпод които стърчаха езиците на ботуши без връзки. С навити ръкави и пъхнати дълбоко в джобовете ръце. Гледаше надолу, сгушило глава между раменете си. Пристъпваше от крак на крак и леко се олюляваше. Сякаш беше надрусано.

Сюзан Търнър играеше своята роля перфектно — криеше се на възможно най-откритото място.

Ричър спря на крачка от нея и каза:

— Наистина си добра.

— Налагаше се — отвърна тя. — Едно ченге мина на сантиметри от мен. Беше същото, което видяхме в колата.

— Къде е сега?

— Тръгна на изток. Подмина ме, а както виждам, и теб.

— Не съм го забелязал.

— Мина от отсрещния край на езерото. А ти изобщо не вдигна глава.

— Наблюдавала си ме?

— Да. Ти също си добър.

— Защо си ме наблюдавала?

— За да ти помогна, ако се наложи. Образуват подвижен кордон.

— След като кордонът се движи на изток, ние трябва да вървим на запад — рече Ричър.

— Пеша?

— Не, с такси. В този град никой не обръща внимание на такситата. Сякаш са невидими.

Край всички туристически атракции в района чакаха по две-три таксита. Стената не правеше изключение. Отвъд последните магазинчета за сувенири се виждаха няколко очукани и отдавна немити таксита. Ричър и Търнър се качиха в първото.

— Гробището „Арлингтън“ — каза на шофьора Ричър. — При главния вход.

Той погледна лепенката с цените на таблото. Три долара първоначална такса и долар и трийсет на километър. Плюс бакшиш. Пътуването щеше да им струва седем долара. Което означаваше, че ще останат с двайсет и три. Положението не беше никак розово, но имаше и по-страшни неща на този свят — например да ти бръкнат с остра пръчка в окото.