Той плъзна поглед по документите. После направи крачка назад, надникна в багажника и го затръшна. Ръката му се протегна към бутона до будката. Бариерата се вдигна. Търнър премина под нея.

И отново въздъхна от облекчение.

— Остава ни само една бариера — рече Ричър. — А хубавите неща винаги вървят по три наведнъж.

— Наистина ли го вярваш?

— Не, разбира се. Шансът да се повторят три положителни или отрицателни резултата поред е точно дванайсет процента.

Гледано отдалече, третото КПП беше абсолютно копие на второто. Същата опашка от същите три коли на изходната полоса, подобна и на входящата. Отново двама дежурни, единият от които подскачаше наляво и надясно, а другият седеше вътре в будката и говореше по телефона.

Или по-скоро слушаше.

При това много внимателно.

— Тези телефонни разговори май са важни, а? — подхвърли Търнър — В смисъл, че в момента дежурните на КПП-тата имат доста по-важна работа. Задържат на бариерите цял куп старши офицери, част от които със сигурност са от морската пехота. А тези момчета никак не обичат да ги бавят.

— Докато ние обичаме, така ли?

— Не, но сме по-търпеливи от морските пехотинци. Може би защото невинаги трябва да сме в бойна готовност да спасяваме света.

— Баща ми служеше в морската пехота.

— Спасявал ли е света?

— Не, чинът му не беше достатъчно висок за подобни мисии.

— Много бих искала да знам кой е от другата страна на телефона — каза Търнър.

Ричър се замисли за времето, когато самият той беше капитан. Колко време би чакал някой колега със същото звание да си свърши работата? Вероятно не много. Едмъндс обаче можеше да е по-добра. И по-търпелива. А можеше и да не се чувства на място в ареста, въпреки че беше адвокат. Би трябвало да е виждала много арести. Освен ако не беше чиновничка зад бюро. Адвокат, който работи по документи. Всичко беше възможно. Бяха я назначили в УЧР, все пак. Това би трябвало да означава нещо. Но каква част от работата на УЧР се върши по килиите?

— Базата е много голяма — рече на глас той. — Не е задължително обажданията да са от ареста.

— Какво друго може да е толкова важно?

— Може би разчистват пътя на някой генерал. Или просто са си поръчали пица. А може би просто обещават на гаджетата си, че скоро ще се приберат у дома.

— Да се надяваме, че е така — отново въздъхна Търнър. — Поне едно от тези неща, но още по-добре и трите.

Насрещната бариера се вдигна да пропусне поредната кола. Войникът отвън се протегна през изходящата полоса. Провери документите, погледна в багажника и вдигна бариерата. Търнър се премести с едно място напред. Седящият в будката продължаваше да притиска слушалката.

И продължаваше да слуша напрегнато.

— На тях дори не им трябва да им звънят по телефона — обади се Търнър. — Аз нямам нито нашивки, нито някакви други отличителни белези. Преди да ме заключат, ми смъкнаха всичко. В момента изглеждам точно като избягал арестант.

— Или като агент от специалните части с важна мисия. Анонимен, под прикритие. Бъди оптимистка, само не позволявай да ти видят ботушите.

Още една кола влезе в базата, още една излезе от нея. Търнър застана начело на опашката. Щракна багажника, вдигна личните карти и смъкна страничното стъкло. Войникът в будката продължаваше да говори по телефона. Другият беше зает с колите от другата полоса. Недалече от тях „драконовите зъби“ свършваха, а полосата се превръщаше в нормална улица като хиляди подобни във Вирджиния. Точно на разширението беше спряла патрулна кола с обозначителните знаци на окръг Арлингтън.

— Още ли искаш да потроша бариерата? — подхвърли Търнър.

— Само ако се наложи — отвърна Ричър.

Войникът отвън приключи с проверката и вдигна бариерата. Седящият в будката остави слушалката, излезе и се наведе над служебните карти, които Търнър държеше в ръка. Не беше само бегъл поглед. Очите му се местеха от снимките към лицата им и обратно. Ричър се извърна в профил и погледна право пред себе си. Остана полуизтегнат в седалката, опитвайки се да мине за мъж на средна възраст с нормален ръст. Войникът се изправи и отстъпи назад към багажника. После положи длан върху капака и леко го натисна. Разнесе се тихо щракане.

Войникът се отмести от колата и застана до будката.

После натисна бутона до себе си.

Бариерата се вдигна. Търнър докосна газта и колата мина под нея. Малко по-нататък се плъзна покрай последните бетонни „драконови зъби“ и пое по гладката и спретната провинциална улица — широка и удобна, с дървета от двете страни. Подмина арлингтънската патрулка и леко увеличи скоростта.

Капитан Трейси Едмъндс трябва да е страшно търпелива жена, помисли си Ричър.

21

По всичко личеше, че Сюзан Търнър познава местните пътища. След няколко завоя, както леви, така и десни, тя заобиколи северния край на гробището, зави още един път и продължи покрай източната му страна.

— Мисля, че трябва да стигнем до Юниън Стейшън — каза тя. — Там ще зарежем колата, за да си помислят, че сме хванали някой влак.

— Устройва ме — сви рамене Ричър.

— А как искаш да стигнем до там?

— Кой е най-спокойният маршрут?