— Коя е била Кандис Дейтън? — попита Ричър.

— Това не е мой случай. За него ще разговаряте с други хора.

— А кой по-точно е бил Хуан Родригес?

— Човекът, когото сте удряли по главата и който по-късно умира вследствие на травмите.

— Не си го спомням.

— Това не е най-добрият отговор при подобни дела. Звучи така, сякаш сте нанасяли побой на толкова много хора, че не ги различавате един от друг. Някой може би ще се изкуши да направи списък. Доста дълъг списък, ако съдя по това, което съм чувала. По онова време Сто и десета специална част е действала доста грубо.

— А каква е сега?

— Може би малко по-добра, но съвсем не блестяща.

— Това е вашето мнение, така ли?

— Казвам го от опит.

— В течение ли сте на ситуацията около Сюзан Търнър?

— Познавам адвоката й.

— И?

— Взела е подкуп.

— Това сигурно ли е?

— Електронните данни могат да потопят боен кораб. Онзи ден в десет сутринта си е открила банкова сметка на Кайманите. В единайсет в нея са постъпили сто хиляди долара, а в дванайсет е била арестувана. За мен това е напълно достатъчно. Хванали са я на местопрестъплението. Не знам защо се получава така със Сто и десета.

— По всичко личи, че не обичате някогашна ми месторабота. Това може би е проблем, защото имам право на пълна защита. Шестата поправка и всичко останало. Мислите ли, че сте подходящият човек за тази работа?

— Аз съм всичко, което ви предоставят. Трябва да свиквате.

— Най-малкото би трябвало да се запозная с обвиненията срещу мен, не мислите ли? В Шестата поправка би трябвало да има нещо по този въпрос.

— Преди шестнайсет години не сте си падали много по писмената работа, нали?

— Е, все пак правехме нещо.

— Знам — кимна Съливан. — Видях всичко, което е останало. Между другото, вие сте имали навик да си съставяте дневна програма. В една от тях пише, че отивате да разпитате господин Родригес. После се натъкнах на документ от спешното отделение на една болница, в който е отбелязано, че същият човек е бил приет на същата дата с многобройни наранявания, включително и по главата.

— И това е всичко, така ли? Къде е връзката? Може да е паднал по стълбите, след като съм си тръгнал. Може да е бил блъснат от камион.

— Лекарите от спешното са си помислили точно това първоначално.

— Измишльотини — поклати глава Ричър. — Това не е сериозно обвинение. Изобщо не си спомням за такъв случай.

— Но все пак си спомняте за някакви стълбища, по които може би е паднал господин Родригес, след като сте го разпитали.

— Спекулации — отвърна Ричър. — Хипотези. Допускания. Каквото беше и моето за камиона. Те нямат нищо конкретно срещу мен.

— Имат клетвена декларация от самия господин Родригес, направена известно време след инцидента. В нея той ви посочва поименно като нападателя, от който е пострадал.

8

Съливан постави куфарчето си на тапицираната с винил седалка и вдигна капака. На масата се появи дебела папка.

— Приятно четене — хладно обяви тя.

Разбира се, четенето съвсем не беше приятно. Подробен и гнусен анализ на дълго и неприятно разследване на отдавнашно, но не по-малко гнусно престъпление. В основите му лежеше операция „Пустинен щит“ от края на 90-те, предшествала „Пустинна буря“. Първата война в Залива бе започнала, след като Садам Хюсеин бе окупирал съседната на Ирак независима държава Кувейт. В продължение на шест месеца половин милион мъже и жени от свободния свят се организираха и подготвяха да сритат задника на Садам. Акцията обаче бе продължила едва сто часа, а след нея същите половин милион мъже и жени се бяха прибрали у дома.

Проблемът беше военното оборудване. Армиите се нуждаеха от много неща, комплектовани в продължение на шест месеца. И още толкова, за да бъдат разкомплектовани. Разбира се, много по-голямо внимание бе обърнато на подготовката, отколкото на разкомплектоването, което се вършеше безсистемно. Бе настъпил хаос, предизвикан от хора от десетки националности. Казано накратко, много неща бяха изчезнали. Това беше смущаващо, но документацията трябваше да е изрядна. В крайна сметка част от военното оборудване бе отписана като унищожена, друга като повредена, а трета — като изгубена. Дебелите книги бяха затворени.

Но само докато някои от оръжията не започнаха да се появяват по улиците на американските градове.

— Спомнихте ли си вече? — попита Съливан.

— Да — кимна Ричър.