— Не беше любезност, а констатация на един факт — поклати глава Ричър. — Наистина няма за какво да се извинява, тъй като първото й подозрение беше основателно. Не биваше да обявявам, че не съм го направил, защото на практика почти го направих. Бях на косъм от извършването на всички действия, за които ме обвиняват в клетвената декларация, но не заради армейското въоръжение по улиците на Лос Анджелис. Това изобщо не ме интересуваше. За правилното използване на косачките са нужни много сила и тренировки, а също така и добра поддръжка. По принцип бойните картечници се поверяват на най-добрите във взвода. А намират ли се такива по улиците на Лос Анджелис? Според мен не. Преценката ми беше, че тези оръжия ще бъдат използвани еднократно, а след това ще потънат като котви. Нищо тревожно. Безпокояха ме останалите неща. Противопехотни мини, ръчни гранати. За тях не е нужен опит, но те могат да нанесат големи поражения, особено в градска среда. Невинни минувачи, деца. А онази воняща торба с лой трупаше дебели пачки от тях, които харчеше за дрога, проститутки и по двайсет хамбургера дневно.

— Да вървим да закусим — рече Търнър. — И да не се връщаме повече тук, защото автентичността започва да губи чара си.

Прибраха четките за зъби в джобовете си, облякоха якетата си и излязоха на паркинга. Уличните лампи все още бяха по-ярки от небето. Колата беше там, където я бяха оставили.

Върху предното стъкло личеше някакъв надпис, изписан с пръст върху мръсотията. С много дебел пръст. Три думи, тринайсет печатни букви, отчетливи и завършващи с въпросителен знак.

КЪДЕ Е МОМИЧЕТО?

59

Саманта Дейтън се събуди рано, както често се случваше. Спусна се по тясната стълбичка от надстройката, която използваше за спалня, пристъпи към прозореца на дневната и надникна навън. Хамъра го нямаше. Вероятно беше потеглил посред нощ, за да заеме мястото си пред адвокатската кантора. Вместо него на улицата беше паркиран лилав додж чарджър, който изглеждаше прекалено готин за кола на ченге. Но въпреки това беше кола на ченге. Най-общо казано. Технически погледнато, би трябвало да е возило на федерално ченге. От АБН, ФБР или Бюрото за контрол на оръжията и експлозивите. Лицето на шофьора й беше познато. Вече започваше да схваща ротацията им. Малката бяла кола си беше на мястото, малко по-надолу по улицата. Истинска загадка, тъй като не беше кола на ченге. По-скоро кола под наем. „Херц“ или „Авис“, най-вероятно от летището на Ел Ей. Но ФБР, АБН и всички останали имаха големи оперативни бюра в Лос Анджелис, които разполагаха с достатъчно служебни коли. Следователно онзи, който висеше в бялата кола, принадлежеше към достатъчно важна организация, за да участва в операцията, но едновременно с това твърде малка и специализирана, за да има местно бюро. Което означаваше, че човекът е долетял от някъде другаде. Най-вероятно от Вашингтон, където се пазеха всички тайни.

Тя си взе душ и започна да се облича. Любимият черен панталон и любимото дънково яке, но с нова синя тениска, която изискваше и сини обувки. Среса се и отново погледна през прозореца. Наближаваше това, което наричаше „час нула“. Малката бяла кола се раздвижваше два пъти на ден — най-вероятно за храна и тоалетна. Хамърът и чарджърът си сменяха местата четири пъти дневно, но беше ясно, че координация между агенциите липсва, защото веднъж на ден — рано сутринта, всички изчезваха за двайсетина минути. Нула агенти в час нула. Улицата се връщаше в нормалното си състояние. Предполагаше, че това си има своята логика. Или ставаше въпрос за елементарна математика, като в училище. X брой коли, у брой локации, z брой часове за наблюдение. От това рано или късно трябваше да се получи нещо.

Малката бяла кола вече я нямаше. Чарджърът си замина пред очите й. Моторът изръмжа, доджът се отдели от тротоара и потегли. Улицата утихна, възвърнала нормалното си състояние. Час нула.

Ричър още веднъж прехвърли в главата си предишните си разсъждения: 75-а част на ВП и ФБР наблюдават къщата й с основната задача да засекат появата на неканен гост. Това няма да съм нито аз, нито Шраго, защото никой от двамата не би могъл да проникне там.

— Блъфира — рече на глас той. — Опитва се да ни подмами с момичето и да ни изкара на открито. Толкова. Няма как да припари до нея.

— Абсолютно сигурен ли си в това? — попита Търнър.

— Не.

— Не можем да отидем там, защото ти все още си в черния списък. Докато Съливан не те извади от него. Аз също съм вътре, вероятно завинаги.

— Можем — възрази той. — Поне веднъж.

— Не можем. От вчера те вече познават колата ни. А един арест няма да помогне нито на нея, нито на нас.

— Можем да вземем друга кола от летище Бърбанк. Шраго ще разбере това само след час, но ние можем да се възползваме от този час.