Читаем Ледено ухапване полностью

Мразя да съм безпомощна. Мразя да се предавам без бой. Но това, което се случи в тази уличка, не беше истински бой. Защото, ако беше и ако бях победена… е, да. Може би щях да го приема. Може би. Но аз не бях победена. Едва си бях изцапала ръцете. Вместо това се предадох, и то най-безропотно.

След като ни наблъскаха на пода на микробуса, ни завързаха ръцете отзад на гърба с гъвкави белезници — пластмасови скоби, които се пристягаха една в друга и държаха китките също толкова здраво, колкото ако бяха от метал.

След това пътувахме почти през цялото време в мълчание. Мъжете от време на време промърморваха по нещо помежду си, но толкова тихо, че не можехме да чуем какво си говорят. Кристиан или Мия може би ги разбираха, но нямаха възможност да говорят с нас. Мия изглеждаше толкова изплашена, както и преди на улицата, докато страхът на Кристиан бе отстъпил пред типичния за него високомерен гняв, макар че и той не смееше да се противопостави на похитителите.

Зарадвах се, че Кристиан се контролира толкова добре. Нито за миг не се съмнявах, че тези мъже ще го смажат, ако ги предизвика. Нито аз, нито Мейсън или Еди можехме да му помогнем. Тъкмо това най-силно ме вбесяваше. Инстинктът да защитаваме мороите беше толкова дълбоко заложен в мен, че дори за миг не се разтревожих за себе си. Важни бяха единствено Кристиан и Мия.

Но как започна цялата тази бъркотия? И кои бяха тези нападатели? Това си оставаше загадка. Бяха хора, а не стригои, но нито за миг не допусках, че група от дампири и морои са станали случайно жертва на похищение. Вероятно бяхме набелязани поради някаква конкретна причина.

Нашите похитители не се опитаха да ни завържат очите или да скрият от нас маршрута на пътуването, което не бе добър знак. Дали си мислеха, че тъй като не познаваме града достатъчно добре, няма да запомним откъде сме минали? Или смятаха, че това няма значение, след като никога нямаше да напуснем мястото, където ни водеха? Засега само едно ми бе ясно: че се отдалечавахме от центъра на града към някакво предградие. Както си мислех, Споукан се оказа скучен град. Наветите отстрани снежнобели преспи контрастираха с калните локви по улиците и чернеещите кръпки земя по моравите. Освен това имаше много по-малко вечнозелени дървета и вместо тях се виждаха само напълно оголени клони, приличащи на скелети, което още повече засилваше усещането за надвиснала опасност.

След около час микробусът зави в една глуха уличка и спря пред на пръв поглед съвсем обикновена къща, макар и доста голяма. Околните къщи, които не се различаваха от тези, които можеха да се видят във всички предградия, не бяха много отдалечени, което ми вдъхна известна надежда. Може би щяхме да получим някаква помощ от съседите.

Натикаха ни в гаража. След като вратата се спусна зад гърбовете ни, мъжете ни подкараха навътре в къщата. Отвътре изглеждаше доста по-интересна, отколкото отвън. Виждаха се старинни дивани и столове с дървени крака, оформени като животински лапи. Голям аквариум със солена вода. Над камината бяха кръстосани две саби. По стените бяха окачени от онези глупави модернистични картини, по чиито платна са надраскани само някакви линии.

Тази част от мен, която се наслаждаваше на разрушението, би искала да проучи подробно двете саби над камината, но явно партерният етаж не беше крайната цел на пътуването ни. Вместо това ни поведоха надолу по една тясна стълба към сутерена, също толкова голям като етажа над него. Само че за разлика от отвореното пространство на горния етаж това помещение бе разделено на серия от коридори и стаи със затворени врати. Приличаше на лабиринт. Похитителите ни поведоха без колебание напред и ни набутаха в малка стая с бетонен под и неизмазани стени.

Мебелировката вътре се свеждаше до няколко неудобни дървени стола, чиито облегалки бяха с напречни дъски — много удобно място, където да завържат ръцете ни. Мъжете ни настаниха така, че Мия и Кристиан останаха от едната страна на стаята, а ние останалите, дампирите — от другата. Един от тях — очевидно главатарят им — ни следеше зорко, докато помощниците му поставяха нови пластмасови белезници около китките на Еди.

— Особено много трябва да внимавате с тези тук — разпореди се той и кимна към нас. — Те ще се бият. — Погледът му се насочи първо към лицето на Еди, после към лицето на Мейсън и накрая към моето. Ние с него за кратко кръстосахме погледи и аз се намръщих. Той погледна към помощника си. — И най-вече наблюдавай нея.

След като бяхме закопчани с белезниците според изискванията му, той излая още няколко заповеди на останалите и напусна стаята, като затръшна шумно вратата след себе си. Докато се изкачваше по стъпалата, стъпките му отекваха в цялата къща, но след броени секунди всичко стихна.

Ние седяхме там, загледани един в друг. След няколко минути Мия изхлипа и заговори:

— Какво смятате да…