— Да — не й останах длъжна аз, — а пък за Мия можеш да попиташ другата половина. Ако й направиш някаква услуга, тя ще ти се отблагодари с много услуги. — Когато реши да обяви война на Лиса и мен, Мия насъска срещу нас две момчета, които трябваше да разкажат из цялото училище, че съм вършила с тях ужасии. Най-смешното бе, че за да ги убеди, тя беше преспала и с двамата.

По лицето й пробягна смущение, но успя да се окопити.

— Е, поне не съм го правила безплатно.

Ейдриън издаде звук, наподобяващ мяукане.

— Свърши ли? — попитах я. — Отдавна мина времето ти за лягане, а възрастните искат да си поговорят насаме. — Детинското лице на Мия беше нейното слабо място и аз често с удоволствие експлоатирах тази тема.

— Разбира се — сковано каза тя. Бузите й порозовяха, с което още повече подсилиха кукленското й изражение. — Впрочем и без това си имам по-приятни занимания. — Тръгна към вратата, но се спря с ръка върху дръжката. Погледна към Ейдриън. — А това на лицето й, ако не знаеш, е за спомен от майка й.

Тя влезе вътре. Красивите стъклени врати се затръшнаха след нея.

Ейдриън и аз останахме смълчани навън. Накрая той отново извади цигарите си и запали следващата.

— Майка ти, така ли?

— Млъкни.

— Ти си от онези, които или имат сродни души, или смъртни врагове. Нищо средно. Двете с Василиса вероятно сте като родни сестри, а?

— Предполагам.

— Как е тя?

— А? Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене и ако не знаех по-добре, бих казала, че прекалява с небрежния тон.

— Не зная. Искам да кажа, че зная за бягството ви… и че имаше някаква история със семейството й и Виктор Дашков…

При споменаването на Виктор Дашков се вцепених.

— И какво?

— Не зная. Само си представям, че сигурно доста й се е насъбрало, така да се каже.

Изгледах го внимателно, докато се питах накъде бие. Веднъж за кратко беше плъзнал слух за крехкото душевно здраве на Лиса, но той бързо бе задушен. Повечето хора вече бяха забравили за случилото се или смятаха, че е лъжа.

— Трябва да си тръгвам. — Реших, че най-добрата тактика засега ще е да го избягвам.

— Сигурна ли си? — Не ми се стори особено разочарован. По-скоро изглеждаше наперен и развеселен. Нещо в него обаче продължаваше да буди интерес у мен, но каквото и да бе то, не бе достатъчно, за да се пребори с останалите ми чувства, нито да ме накара да рискувам и да говоря за Лиса. — Мислех си, че е време възрастните да си поговорят насаме. Има много въпроси за зрели хора, които бихме могли да обсъдим.

— Стана късно, уморена съм, а пък от твоите цигари ме заболя главата — измърморих.

— Предполагам, че си права. — Дръпна от цигарата и изпусна дима. — Някои жени смятат, че цигарите ме правят по-секси.

— Мисля, че ги пушиш, за да печелиш време, докато измислиш следващата си остроумна реплика.

Той се задави от дима, понеже се засмя точно когато вдишваше.

— Роуз Хатауей, нямам търпение да се видим отново. Щом си толкова очарователна, когато си уморена и раздразнена, и толкова прекрасна с това насинено око и скиорско облекло, във върховата си форма навярно си опустошителна и неустоима.

— Ако под „опустошителна“ разбираш, че би трябвало да се боиш за живота си, тогава отговорът е „да“. Имаш право. — Пресегнах се да отворя вратата. — Лека нощ, Ейдриън.

— Скоро ще се видим.

— Едва ли. Както ти казах, не си падам по по-големи момчета.

Влязох в сградата.

— Да бе, сигурно не си падаш — долетя гласът му през затворената врата.

Глава 11

Когато се събудих на следващата утрин, Лиса беше станала и излязла, което означаваше, че имах банята изцяло на мое разположение, за да се приготвя за днешния ден. Обичах тази баня. Беше огромна. Моето царско легло спокойно можеше да се помести вътре. Горещият душ с три различни дюзи бързо успя да ме събуди, въпреки че мускулите ме боляха от вчера. Докато стоях пред огледалото в цял ръст и разресвах косата си, открих с известно разочарование, че синината още си беше там. Беше значително по-бледа и синьото бе станало жълто. С малко грим и пудра щях да я прикрия почти напълно.

Слязох на долния етаж, за да потърся нещо за хапване. Вече затваряха ресторанта след закуската, но една от келнерките ми даде две парчета от кейка с праскови, за да залъжа глада си. Задъвках първия в движение, като наострих сетивата си, за да открия къде е Лиса. След няколко мига я усетих на другия край на сградата, далече от помещенията за учениците. Последвах следата, докато не се озовах пред една стая на третия етаж. Почуках.

Кристиан ми отвори вратата.

— Спящата красавица пристигна. Добре дошла.

Побутна ме вътре. Лиса седеше на леглото с кръстосани крака и ми се усмихна, като ме видя. Стаята беше разкошна като нашата, но повечето от мебелите бяха разместени, за да се освободи място в средата, където беше застанала Таша.

— Добро утро — поздрави ме тя.

— Здравей — кимнах. Дотук с опитите ми да я избягвам.

Лиса потупа на мястото до нея.

— Ела тук. Трябва да видиш това.

— Какво става? — Настаних се на леглото до нея и довърших второто парче кейк.

— Лоши неща — каза тя закачливо. — Ще ти харесат.