Читаем Ледено ухапване полностью

— Какво? Да не искаш да кажеш, че майка ти го е направила нарочно? — Но тъй като не й отговорих, Лиса повиши тон: — Стига, тя не би го направила. Няма начин.

— А защо не? Защото е съвършената Джанин Хатауей, експерт по контролиране на темперамента си? Работата е там, че също така тя е и съвършената Джанин Хатауей, експерт по бойни изкуства. Както и да го погледнеш, тя се е провалила.

— Да, добре — съгласи се Лиса. — Смятам, че е по-вероятно да се е спънала и да не е преценила удара си, отколкото да го е сторила нарочно. В противен случай наистина би трябвало да е изгубила самообладание.

— Е, тя говореше с мен. Което впрочем е достатъчно за който и да е да изгуби самообладание. Обвиних я, че е спала с баща ми само защото той е бил най-добрият, еволюционен самец за качествено потомство.

— Ох, Роуз — простена Лиса. — Това го пропусна в разказа си преди малко. Защо си й го казала?

— Навярно защото е истина.

— Но ти би трябвало да си наясно, че това ще я разстрои. Защо не спираш да я предизвикваш? Защо просто не се помириш с нея?

Едва не подскочих.

— Да се помиря с нея? Тя ми насини окото! Навярно нарочно! Как да се помиря с някой, който ми е сторил това?

Лиса само поклати глава и отиде до огледалото да си оправи грима. През нашата връзка към мен се предаваха чувства на безсилие и раздразнение. Но в едно ъгълче на подсъзнанието й усещах и някакво трепетно очакване. Сега, след като бях изляла това, което ми бе накипяло, вече можех да я огледам по-внимателно. Лиса беше облечена с бледолилава копринена блуза и черна пола до коленете. Дългата й коса блестеше в безупречно гладко съвършенство, което можеше да се постигне само след цял час упорита работа със сешоар и четка.

— Изглеждаш страхотно. Закъде си се нагласила така?

Чувствата й леко се промениха и раздразнението й към мен се смекчи.

— След малко имам среща с Кристиан.

Само преди броени минути се чувствах както в доброто старо време, когато бяхме само аз и Лиса. Когато двете бяхме неразделни, скитахме и по цели дни си говорихме. Но споменаването на Кристиан, както и осъзнаването, че след малко тя ще ме изостави заради него, раздвижи в гърдите ми тъмни чувства… чувства, които, макар и крайно неохотно, трябваше да призная, че бяха ревност. Обаче, естествено, не я показах.

— Брей. И с какво толкова е заслужил той това? Да не би да е спасявал злочести сирачета от горяща къща? Ако е така, първо трябва да се увериш дали самият той не е подпалил къщата. — Елементът на Кристиан беше огънят. Което напълно му подхождаше с оглед на разрушителният му характер.

Тя се засмя и се извърна от огледалото към мен. Видя ме, че докосвам внимателно с пръсти подутото си лице. Усмивката й стана нежна и състрадателна.

— Не изглежда чак толкова зле.

— Я стига. Отлично знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш. А и доктор Оленски ми каза, че утре ще бъде още по-зле. — Отново се изпънах по гръб на леглото й. — Сигурно няма да стигне целият грим на света, за да се скрие тази синина, нали? Двете с Таша трябва да инвестираме доста пари за маски като онези от „Фантомът от операта“.

Лиса въздъхна и приседна на леглото до мен.

— Много лошо, че не мога да го излекувам.

— Би било чудесно — усмихнах й се аз.

Харизмата и способността й да внушава, породени от духа, бяха невероятни, но дарбата й да лекува бе най-страхотната й способност. Направо бе изумително колко много болести и рани можеше да изцери.

В момента Лиса също си мислеше за това, на което беше способен духът.

— Иска ми се да има начин да контролирам духа… така, че да мога да използвам магията…

— Да — кимнах аз. Разбирах желанието й да върши велики дела и да помага на хората. То просто струеше от нея. По дяволите, и аз бих искала това око да се излекува за миг, вместо да чакам с дни. — И аз бих искала да има.

Тя отново въздъхна.

— Освен това има и още нещо. Не е само желанието да лекувам и да върша други неща с помощта на духа. Липсва ми магията. Тя все още е в мен, само че е блокирана от хапчетата. И сега отвътре сякаш нещо ме изгаря. То ме желае и аз го желая. Ала помежду ни се издига стена. Не можеш да си представиш какво е.

— Всъщност мога.

Вярно беше. Освен че усещах чувствата й, понякога можех да „проникна в нея“. Трудно е за обяснение и още по-трудно е за понасяне. Когато се случва, аз мога буквално да виждам през очите й и да чувствам това, което изпитва тя. В такива моменти аз съм тя. Много пъти съм прониквала в мозъка й, докато тя е мечтаела за магията. И съм изпитвала изгарящата нужда, за която говореше. Тя често се събуждаше нощем, преливаща от копнеж по силата, до която вече нямаше достъп.

— О, да — рече Лиса унило. — Понякога забравям за това.

Усетих как я изпълва горчивина. Не беше толкова насочена към мен, колкото към безизходността на ситуацията й. В гърдите й избухна гняв. И тя като мен адски мразеше да е безпомощна. Гневът и безсилието се усилиха, превръщайки се в нещо тъмно и грозно, нещо, което никак не ми се хареса.

— Хей — промълвих и докоснах ръката й. — Добре ли си?

За кратко Лиса затвори очи, сетне пак ги отвори.

— Просто мразя това.