Сега идваше трудната част. Всмука точно необходимото количество сярна киселина с капкомера. Бавно, капка по капка, прибави течността към сместа в каничката, като непрекъснато следеше температурата. Вдигнеше ли се над десет градуса, сместа щеше да избухне. Точно в този момент повечето любители бомбаджии се увличаха, прибързваха с капването и свършваха размазани на парчета по всички близки повърхности. Юсеф беше абсолютно уверен, че такова нещо с него не би могло да се случи. Пръстите му трепереха, но той внимаваше да отдръпне капкомера от каничката всеки път, когато една капка капнеше в сместа.

Когато сместа бе готова, той започна да бърка със стъклената пръчица. Петнайсет минути — така пишеше в указанието. Той засече времето. После, безкрайно бавно, измъкна каничката от ледената баня и я постави в хладилника, като преди това се увери, че температурата вътре е възможно най-ниската. Утре вечерта щеше да дойде отново тук и да се заеме със следващия етап. Но засега беше направил всичко необходимо.

Юсеф затвори хладилника и почувства как раменете му се отпускат от облекчение. Имаше вяра в указанията; не беше глупак и ги беше сравнил с всички останали, които успя да открие в интернет. Но въпреки това знаеше, че при приготовлението на експлозиви нещата можеха да се объркат и често действително се объркваха. Колко безсмислено всичко можеше да отиде на вятъра! Той смъкна защитните дрехи и ги хвърли върху раздърпания матрак на леглото.

Време беше да се прибира у дома и да влезе в ролята си на съвестен син и брат. Само още две нощи, после край. Той обичаше семейството си. Знаеше, че те щяха да бъдат обявени за съмнителни поради това, което възнамеряваше да направи, но за самия Юсеф процесът беше необратим. Обичаше ги, страдаше от мисълта, че ще ги загуби. Но имаше неща, по-силни от семейните връзки. От скоро той бе осъзнал колко по-силни бяха те.

Петък

Мръсносивото небе над града вече избледняваше в далечината, когато Карол спря колата в сянката на трибуната на Грейсън Стрийт. Още преди да изключи двигателя, към нея се насочи една униформена служителка на полицията, която изглеждаше почти квадратна от многото окачени по колана й съоръжения. Карол излезе, напълно наясно с това, което предстоеше да чуе.

— Съжалявам, но не можете да паркирате тук — каза жената уморено, но търпеливо.

Карол извади картата си от джоба на коженото си яке и отвърна:

— Няма да се бавя.

От смущение лицето на младата жена се покри с червени петна.

— Извинявайте, госпожо, не ви познах…

— Няма и основание да ме разпознаете — отвърна Карол. — Не съм с униформа — посочи джинсите и спортните си обувки и допълни: — Не ми се искаше да приличам на ченге.

Униформената се усмихна неуверено.

— Тогава може би действително не би трябвало да паркирате тук — отбеляза тя, очевидно съзнавайки, че може и да прекалява.

Карол се разсмя.

— Правилно. И ако не бързах толкова много, щях да преместя колата.

Тя тръгна към бариерите, където тротоарите бяха затрупани с цветя, картички и плюшени играчки. На места купчините се бяха разлели дотолкова, че човек не би могъл да мине, без да слезе на платното.

Сцената несъмнено предизвикваше сложна емоционална реакция. Професията й бе настроила Карол срещу всякакви сълзливи прояви на чувства. Не можеш да си позволяваш такъв лукс, ако си избрал работа като нейната. Ченгета, пожарникари, екипите на „Бърза помощ“ — всички те се научаваха отрано да не бъдат всмуквани в истинската, лична скръб на хората, с които работата им ги срещаше. Те бяха имунизирани до известна степен срещу потопа от публични изяви на скръб, с които се посрещаха събития от рода на смъртта на принцеса Даяна или убийствата в Соъм7.

Теоретично й беше ясно, че всеки преждевременно прекъснат живот има своята стойност, не по-малка от тази на другите. Но когато ставаше дума за убийство на човек като Роби Бишоп — млад, талантлив, доставял радост на милиони — беше й наистина трудно да не почувства по-силен гняв, по-голяма скръб, по-твърда решимост да възстанови справедливостта, доколкото това бе възможно.

Беше виждала части от картината зад гърбовете на телевизионните репортери, но досега не бе имала реална представа от размерите на това, което бе струпано пред стадиона. Гледката я трогна, но не поради сантименталната интерпретация на скръбта — а защото картината беше всъщност тъжна и жалка. Плюшените играчки и картичките бяха опръскани с кал от преминаващите коли, подгизнали от снощния дъжд. Отрупаният с увехнали цветя тротоар започваше да напомня на незаконно сметище.

Толкова рано сутринта тя беше единственият поклонник в светилището. Няколко коли намалиха, минавайки покрай нея, шофьорите не обръщаха особено внимание на пътя пред себе си. Тя тръгна бавно покрай бариерите. Когато стигна другия край, извади мобилния си телефон. Канеше се да започне да набира, но се отказа. Като се има предвид, че Тони лежеше в болница, която беше част от системата на Националното здравеопазване, най-вероятно вече го бяха събудили.