Читаем Кървав лабиринт полностью

Проговорилият студент приличаше по-скоро на хлапе, което си изкарва джобни пари с разнасяне на вестници, отколкото на човек с правото да преценява състоянието на болен.

— Каква тежест? На цялото тяло ли?

Студентите скрито се спогледаха.

— Когато ще може да се движи с проходилка — предположи друг.

— Когато ще може да се движи с проходилка, да повдига крака си и да се изкачва по стълби — намеси се трети.

Тони имаше чувството, че всеки момент ще избухне.

— Докторе — каза той настоятелно. Когато успя да привлече вниманието й, заговори много категорично. — Това не беше случаен въпрос. Не мога да остана още дълго тук. Нито едно от важните неща в живота ми не може да бъде извършвано от болничното легло.

Сега вече госпожа Чакрабарти не се усмихваше. Тони предположи, че разбира как се чувства мишката, застанала очи в очи с ястреба. Единственото хубаво нещо е убеждението, че мъките ти няма да продължат дълго.

— В това отношение не се различавате от повечето ми пациенти, доктор Хил — заяви тя.

Сините му очи проблеснаха, докато той се опитваше да прикрие раздразнението си.

— Отлично съзнавам това. Но за разлика от повечето ви пациенти, няма кой да ме замести в това, което върша. Това не е самонадеяност. Просто така стоят нещата. Не са ми необходими два идеално функциониращи крака, за да изпълнявам повечето от задълженията си. Това, от което се нуждая, е главата ми да функционира правилно, а то не е осъществимо, ако продължавам да лежа тук.

Двамата се изгледаха яростно. Студентите започваха да нервничат и сдържаха дъха си.

— Отлично разбирам положението ви, доктор Хил. Разбирам и усещането, че сте се провалили.

— Че съм се провалил ли? — Тони беше искрено озадачен.

— Нали в крайна сметка един от вашите пациенти стана причина да се озовете тук.

Той избухна в смях.

— Господи, не. Не беше от моите пациенти. Лойд Алън не беше мой пациент. Тук не става дума за чувство на вина, а за необходимостта да осигуря на пациентите си това, от което се нуждаят. Също както и вие, госпожо Чакрабарти.

Усмивката изгря на лицето му, заразителна и убедителна.

Ъгълчетата на устните й потрепнаха.

— В такъв случай, доктор Хил, бих казала, че всичко зависи от вас. Бихме могли да опитаме скоба вместо гипс — тя огледа критично раменете му. — Жалко, че нямате повече сила в горната част на тялото си, но все пак може да опитаме с патерици с лакътна опора. Необходимо е да бъдете подвижен, да ходите редовно на физиотерапия и да нямате нужда от венозно инжектиране на морфин. Има ли кой да се грижи за вас у дома?

Той отклони поглед.

— Част от къщата е наета от една приятелка, тя ще ми помага.

Лекарката кимна.

— Няма да ви заблуждавам, че възстановяването ще бъде лесно. Изисква се упорство, а освен това ще ви боли много. Но ако сте решили твърдо да излезете от болницата, ще може да ви изпишем в началото на следващата седмица.

— Началото на следващата седмица? — не беше възможно да скрие разочарованието си.

Госпожа Чакрабарти поклати глава и се засмя тихо.

— Доктор Хил, някакъв човек е разсякъл с брадва капачката на коляното ви. Бъдете благодарен, че болницата в града, където живеете, е прочута с ортопедичното си отделение. На друго място можеше да си лежите и да се питате дали изобщо ще проходите някога — тя кимна за сбогуване. — Някой от колегите ще присъства утре, когато свалят дренажа и шината. След това ще видим как ще се развият събитията.

Тя се отдалечи от леглото му, а свитата се движеше в строен ред зад нея. Един от студентите притича, за да й отвори вратата, и лекарката едва не се сблъска с Карол, вдигнала свитата си в юмрук ръка, за да почука. Стресната, госпожа Чакрабарти отстъпи малко назад.

— Извинете — каза Карол, погледна ръката си и се усмихна смутено. — Просто исках да почукам.

Отстъпи настрани, за да може лекарката да мине покрай нея, влезе, натоварена с пазарски торби, и вдигна вежди, поглеждайки към Тони.

— Това ми напомняше на визита на кралска особа през Средновековието.

— Не си много далеч от истината. Това бяха госпожа Чакрабарти и личните й роби.

— Какво ново? — попита Карол, докато оставяше торбите и поставяше полека лаптопа на масичката до леглото на Тони.

— Вероятно няма да мога да мръдна от тук още една седмица — отвърна той мрачно.

— Само една седмица! Божичко, тя трябва да е много добра. Предполагах, че лечението ще отнеме доста повече време — Карол започна да вади покупките си от торбите. — Джинджифилова бира, напитка от глухарчета и репей2, обикновена лимонада. Печени ядки. Книгите, които поиска. Всички игри Tomb Raider с Лара Крофт. Желирани бонбони. Моят iPod. Твоят лаптоп. Освен това… — тя измъкна със замах някакъв лист. — Кодът за достъп до безжичния интернет на болницата.

Тони изигра подчертано удивление.

— Впечатлен съм. Как успя да се добереш до него?