— Ще се намерят и още доказателства — продължи Карол. — Ще успеем да проследим обаждането, с което е задействан дистанционно вторият таймер, независимо дали тя е използвала мобилен или стационарен телефон. Обзалагам се, че Стейси ще успее да намери следа и в един от няколкото компютъра на семейство Дайъмънд. Ще разпитаме всички приятели на семейството. Все някой ще е наясно, че бракът не е бил щастлив. Винаги има някой, който е наясно. А сега, когато вече знаем какво да търсим, сигурно ще намерим и свидетели, които са ги виждали заедно. А Тони ще даде показания за това, което е казало детето.

— Свидетелски показания, основаващи се на чуто от друг човек… — поде Брандън.

— Всъщност мисля, че в случая ще можем да се позовем на едно от предвидените от закона изключения за показания, основаващи се на чуто от друг, сър — каза учтиво Карол.

Брандън поклати глава.

— Това не ми харесва, Карол. Мислиш ли, че съдебните заседатели ще приемат хипотезата за еврейката, която успява да уреди любовникът й — мюсюлманин да убие себе си и още трийсет и пет души, само за да се отърве от мъжа си? Защо просто да не се разведе, както правят хората?

— Защото е алчна — обясни Тони и добави наум: „А аз знам на какво е способна една алчна жена“.

— Искам да я арестувам, сър — каза Карол. — По обвинение в трийсет и шест убийства. Защото, ако не я арестуваме, щом майка й я уведоми за това, което Лев е казал на Тони, тя ще се качи на първия самолет и ще напусне страната. А щом считате, че това, с което разполагате, е недостатъчно за арест, представете си колко недостатъчно би било за екстрадиция.

Брандън изпъшка.

— Не ми харесва тази работа, Карол. Прилича на произволно хвърляне на въдици. — На вратата се почука. — Влез! — Извика Брандън.

Влезе Стейси, видимо доволна от себе си.

— Помислих си, че ще искате да видите това — каза тя и постави на масата папката, която носеше.

— Какво е това? — попита Брандън.

— Хората, които извършиха огледа на жилището на Азиз, намерили касова бележка за една кока-кола и някакъв сладкиш, купени в кафенето на градската картинна галерия в петък сутринта. Така че поехме инициативата и изискахме записа на контролните камери от кафенето и галерията. Горе в стаята ни е пълният запис, но си казах, че може би ще поискате да видите определени кадри още сега.

Брандън отвори папката и всички загледаха съдържанието. На първата снимка се виждаше Юсеф Азиз, който четеше вестник, седнал на една от масичките. На втората зад гърба му се появяваше Рейчъл Дайъмънд с вестник в ръка. На следващия кадър се виждаше как тя поставя вестника на масичката пред Юсеф. На последната снимка тя го подминаваше, вече с празни ръце.

— Три доказани контакта между тях — отбеляза Карол. — Мисля, че наистина е време да хвърлим въдиците си.

Брандън явно още се колебаеше, но все пак кимна в знак на съгласие.

— Погледни на това от добрата му страна, Джон — каза Тони. — Така поне ще можеш да пратиш антитерористите по дяволите.

Три месеца по-късно

Беше слънчев неделен следобед. Сред класическия северноанглийски пейзаж, изпъстрен с влажни хълмисти земи и тесни, дълги долини между тях, едно червено ферари кабриолет със свален покрив се движеше по тесния междуселски път, който водеше към високо плато.

— Къде отиваме? — обърна се Тони към Карол. — И защо трябваше да вземем колата на Кевин?

— Можеш да ме питаш непрекъснато, ако искаш, няма да ти кажа нищо, докато не стигнем там, накъдето сме тръгнали.

— Мразя изненади — изръмжа той.

— Ще ти хареса — каза Карол. — Така че престани да мърмориш.

След още две мили пътят стана равен. Ловджийски вишки се издигаха тук-там сред орловата папрат и тревата като оръдейни купички на кораб. Вдясно от пътя през тревата водеше пътека и Карол спря пред нея. Пресегна се, взе от задната седалка една раница, и каза:

— Слизай, пристигнахме.

Тони се озърна из пустата местност.

— Къде сме пристигнали?

— Върви след мен.

Тя тръгна по пътеката, но после спря, за да го изчака. Той все още накуцваше забележимо. Тя се запита дали ще се възстанови някога напълно. Знаеше, че лекарите предлагат да се смени ставата, но на него не му харесваше мисълта за нова операция — дори ако я извършеше именитата госпожа Чакрабарти.

— Знаеш, че все още не мога да вървя дълго — каза той, когато я настигна.

— Няма да вървим много.

След около половин миля хълмът се спускаше рязко надолу. От това място гледката беше прекрасна — към долината в ниското и красивия замък, който се издигаше точно срещу тях.

— Точно това ни трябваше — каза Карол. Отвори раницата и измъкна едно леко одеяло. Двамата седнаха до него, а Карол извади и два бинокъла, половин бутилка шампанско и чаши. Погледна часовника си и каза: — Пристигнахме точно навреме.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става?

— Може да видиш и сам — още докато тя говореше, към небето започна да се издига димна спирала. После избухна силен пламък и един зелен квадрат в далечината стана последователно аленочервен, жълт и черен, докато пламъците и димът го поглъщаха.