Читаем Кървав лабиринт полностью

— Това е наистина хитро измислено — каза тя. — Ужасно злодеяние, но много хитро измислено — пръстите й вече летяха по клавиатурата. — Мисля и да проведа няколко телефонни разговора с Канада.

— Не ми обръщай внимание, аз просто ще си чета вестника — каза Тони, облегна се и се опита да се успокои.

Пътуването от Панал обратно към Брадфийлд отне значително по-малко време, отколкото отиването към замъка, но въпреки това им се стори безкрайно.

— Хайде де! — опитваше се Крис да пришпори движението всеки път, когато се налагаше да намали скоростта си.

— Не мога да повярвам, че в офиса им нямаше копие на списъка с кандидатите за наематели — каза Карол за трети или четвърти път. — Човек би помислил, че такива неща се правят в повече от един екземпляр.

— Да, ако имахме списъка, бихме могли да го дадем на Стейси и може би да се ориентираме коя ще бъде следващата му жертва. — Хайде, нещастнико! — репликата на Крис беше отправена към бавно потеглящия микробус пред тях.

— Освен ако… — Карол замлъкна внезапно, досетила се за друга възможност.

— Освен ако какво? — попита Крис нетърпеливо, задминавайки бавния микробус.

— Освен ако списък изобщо не съществува. Може би това е просто извинение за пред лорд Панал, колкото да обясни отсъствието си. Може би следващата му жертва няма нищо общо с изящните изкуства и занаятите.

Крис натисна спирачката и клаксона. Стреснатият шофьор на джипа пред тях отклони рязко, за да й даде път.

— На този етап това няма значение, нали? Важното е да стигнем до там, преди Джак, Джейк, Джон или който и да е там да натъпче човека с някаква отрова, за която няма противоотрова.

Когато наближиха покрайнините на града, Крис започна да се пита за най-краткия път до кулата „Харт“.

— Иска ми се Кевин да беше с нас — каза тя. — Никой не познава преките пътища из града по-добре от него.

— Справяш се отлично — каза Карол, макар да не беше сигурна, че говори истината.

— Красива сбъдната мечта. Красив мечтател… — Кевин се намръщи. Дали пък не започваше да се повтаря? Всеки път, когато решеше, че е казал всичко, което мажеше да се каже за красивата му кола, му хрумваше още нещо. А после, когато го кажеше, оставаше с впечатлението, че се повтаря, при това не за първи път.

Той се понамести на креслото, което бе станало някак хлъзгаво. Крайниците не му се подчиняваха; неведнъж вече му се бе наложило да се вкопчи в облегалките на креслото с интересната тапицерия, за да не се хлъзне на пода, застлан с наистина красив килим, чиито цветове грееха ярко като скъпоценни камъни — така ярко, че на Кевин му се искаше да ги прегърне.

Някакво странно петно прекосяваше от време на време зрителното му поле. Розово, с четина, а отгоре имаше гъста кафява козина, като мечешка. Но сега козината като че ли беше различна. Преди наподобяваше по-скоро развята конска грива, а сега внезапно сякаш експлодира и изпълни въздуха с копринени нишки. Той ги наблюдаваше как се вият бавно, на спирали във въздуха, а после паднаха на дървения под.

Кевин извърна натежалата си глава, тази тежка, тежка, тежка глава — за да ги види отново. Като нишките на помпон, който някой е сплескал на пода. Красиво. Всъщност всичко беше красиво.

Следващото, което забеляза, беше някакво петно, което се изпречи пред него и започна да вдига шум. Появата на петното беше много внезапна — той имаше чувството, че е спал и че се е събудил на някакво друго място. Но не, седеше си на същото кресло. Струваше му се поне, че вече е седял на това кресло. Но отдавна, много, много отдавна.

После изведнъж вече не седеше. Стоеше прав и чувстваше как нечии ръце, хванали неговите, го водеха нанякъде. Кевин падна на колене, после се просна по лице. Виж ти, колко гладък беше красивият килим! Той целуна килима и почувства, че в гърлото му се надига кикот. Разсмя се и започна да се търкаля, усещайки докосването на чужди ръце по тялото си. Сто, милион ръце, ръце на бразилско момиче, които го търкаляха.

Имаше чувството, че може да се търкаля така по цялата земя, завинаги. Завинаги. Завинаги.

Нямаха проблеми с достъпа до сградата. Лорд Панал бе положил отчаяни усилия да помогне, като че ли се чувстваше отговорен по някакъв начин за случилото се, само защото бе наел на работа човека, оказал се престъпник. Затова той им даде и резервната карта, с която можеха да влязат в подземния гараж, асансьора и в самия апартамент, при положение, че знаеха кода на алармата, който той също им бе дал.

Всичко вървя отлично до момента, когато стигнаха до вратата на апартамента. Дисплеят на алармата отхвърляше кода като неправилен. Карол опита още няколко пъти и се предаде.

— Обзалагам се, че той променя кода, когато пристигне, и връща стария, когато си тръгва — каза тя. — Копеле.

— И какво ще правим сега?

— Стейси нямаше ли една от онези шашми, които се включват в таблото, за да се разчетат кодовете?

Крис изсумтя.

— Това си го видяла в някакъв филм. Но дори да имаше нещо подобно, нямаме време за такива номера. Какво ще кажеш за охраната на сградата? Не мислиш ли, че имат някаква обща карта за всички апартаменти, нещо като универсален ключ?