— Уведоми ме, когато го измислиш. Този път искам да присъствам и аз — каза тя твърдо. — А има и още нещо, което не съм имала възможност да ти кажа — тя разказа за двата различни таймера, открити на местопрестъплението. — Антитерористите считат, че това говори за различен подход, по-скоро в стила на ИРА — извънредни, при които атентаторите оцеляват, за да продължат с дейността си. Лично аз мисля, че това ни доближава до възможността да си имаме работа с наемен убиец. Може би става дума за двойна осигуровка. „Ако таймерът не се задейства, ще задействам взривното устройство от разстояние с мобилния си телефон“, нещо такова.

Тони изпита смътното чувство, че някаква мисъл добира форма в тъмните ъгълчета на съзнанието му.

— Нещо такова — повтори той тихо. — Да. — За миг лицето му се проясни, той й се усмихна и допълни: — Все повече се отдалечаваме от възможността да се защити убедително хипотезата за тероризма.

— Но ни трябват непоклатими доказателства. Затънала съм в безизходица по двата случая — и за едното, и за другото престъпление не съществуват фактически доказателства.

Тони махна нетърпеливо с ръка.

— Когато откриеш Джак Андерсън, ще намериш и необходимите ти доказателства. Струва ми се, че той е свързан по някакъв начин с някоя от съществуващите отровни градини.

— Какво представлява отровната градина?

— Има такава например в замъка Алнуик — отвърна той. — Тя е отворена за посетители, всеки може да отиде да разгледа растенията — убийци. Но се шушука за съществуването на такива частни градини. Откак свят светува, най-различни хора са се заемали да отглеждат отровни растения, за да убиват други хора. Бучинишът например е дал отровата, убила Сократ. Стрихнинът е предпочитан през Средновековието от жени, които искали да се отърват от съпрузите си. Рицинът убива Георги Марков през седемдесетте години на миналия век. Ако човек си разбира от работата, може да отглежда тези растения в градината зад къщата си. Струва ми се, че на мястото, където избягващият рискове Джак Андерсън се укрива и кове сложните си планове, ще откриете и отровна градина.

Карол извърна очи към тавана.

— Всеки път, когато работим заедно по някакъв случай, настава мигът, когато ти изтърсваш някакво брилянтно прозрение, което ме кара да се питам как, по дяволите, бих могла аз да се възползвам от него.

— А това, което те вбесява особено много е, че когато най-сетне откриеш начин да се възползваш от идеята ми, се оказва, че тя е наистина полезна — отвърна той. — За това ми плащат.

— За кое? Да вбесяваш хората ли?

— Да бъда полезен в такива отношения, в каквито друг не би могъл да бъде. Хайде, върви си у дома и се наспи. Почти сигурно е, че до утре ще ти дойде някаква идея.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Подсъзнанието работи подмолно, и всъщност най-добре, докато човек спи. Така или иначе, имаш нужда да си починеш много добре, за да имаш сили да ми носиш кафето, когато се прибереш у дома, след като си преследвала цял ден престъпници.

Карол изсумтя.

— Купи си термос и връвчица, за да го спускаш долу.

Тя се изправи, наведе се над него и го целуна по косата.

— Ще се видим утре. И не се меси в работата на подчинените ми, преди да си говорил с мен. Ясно ли е?

Той се усмихна, доволен, че гневът й е преминал.

— Обещавам.

Имаше твърдото намерение да изпълни обещанието си.

Вторник

„Не беше прав“, мислеше си Карол, докато отиваше към банята с чаша кафе в ръка, а котаракът се усукваше, мъркайки, около глезените й. Готовият отговор не я очакваше, когато се събуди — може би защото Тони беше пропуснал да включи в уравнението бутилката „Пино Гриджо“. След като си тръгна от болницата, тя мина още веднъж през офиса, но без никакъв положителен резултат. В нейно отсъствие не се беше случило нищо, което да подобри настроението й. Кевин не беше успял да открие нищо в разговорите си с Канада. Сам не беше намерил нищо подозрително в пощата на Юсеф Азиз. Пола не беше открила в Темпъл Фийлдс никой, който да разпознае Джак Андерсън — с изключение на една жена, която се оказала негова съученичка, но не го била виждала от времето, когато били шестнайсетгодишни и излизали заедно в продължение на три седмици. Крис не беше стигнала доникъде с разпечатките на телефонните разговори на Том Крос. А Стейси също не беше успяла да открие нищо интересно в онези няколко харддиска, из които се ровеше. Казано накратко, денят беше отвел всички нейни подчинени в задънени улици. А когато най-сетне се прибра у дома, самата тя беше готова да приеме задънената улица, в чийто край я чакаше поредната бутилка вино.