Читаем Кървав лабиринт полностью

— Това не е ваша работа — отвърна другият, после се обърна към Карол. — Какво прави той тук? В този случай няма работа за питомния ви профайлър.

Карол се обърна към Тони.

— Това е Дейвид, работи към отдела за борба с тероризма, както несъмнено разбираш и сам. Вече ме уведомиха, че при тях не държат на доброто възпитание — тя се изправи и застана лице в лице с Дейвид. — Той не работи по този, а по друг случай. Може би сте пропуснали да забележите, но ние преследваме отровител. Доктор Тони Хил работи с нас по този случай.

— Да се надяваме, че работата няма да изисква да се отиде някъде бързо — отбеляза Дейвид. — От друга страна, малкото, което съм чувал за работата ви, ме навежда на мисълта, че май е по-добре да не се движите насам-натам. Е, Карол, кажи му довиждане. Трябва да дойдеш с мен.

Той се завъртя на пета и излезе.

— Божичко! — избухна Карол. — Какво им става на тези хора?

— Почти сигурно има малък пенис — заяви Тони. — А освен това сигурно е прочел препоръките ми към министерството на вътрешните работи по въпроса за подбора на кадрите в отдела за борба с тероризма — той се усмихна натъжено. — Ако ме бяха послушали, отделът нямаше да се ръководи от хора като него.

Смигна й и бе обзет от облекчение, когато Карол се изкиска.

— Хайде, ще те изпратя до асансьора — каза тя.

— Отпращаш ли ме?

— Да, но не заради това лайно, а защото би трябвало да бъдеш в леглото. Изглеждаш ужасно. Ще се опитам да дойда при теб по-късно — тя му помогна да се изправи и тръгна пред него, за да му отвори вратата. Тръгнаха бавно по коридора. Тони усещаше все по-ясно как силите му го напускат.

— Между другото — поде тя, — нали ме питаше къде е учил Том Крос. Пола вече беше проверила. В гимназията в Харистаун. И това вече, предполагам, е търсената от теб връзка.

— Да, Кевин вече ми каза. Това е една от връзките — каза той и се облегна на стената до асансьорите.

— И други ли има?

— Общото е късметът, Карол. Те и тримата са имали късмет.

Карол го изгледа невярващо.

— Късмет ли?! Та те са били отровени. Сполетяла ги е ужасна смърт. За какъв късмет може да става дума?

Асансьорът пристигна и Тони влезе в него, залитайки.

— Късметът ги е споходил преди това. И ми се струва, че именно затова са били убити.

Когато Карол успя да се добере до болницата, беше вече късно, а тя беше уморена от номерата на антитерористите. Дежурната сестра се опита да й каже нещо, когато мина забързано покрай нея, но Карол не беше в настроение за празни приказки. Почука тихичко на вратата на Тони и отвори полека, надявайки се да не го събуди. Ако той спеше дълбоко, смяташе просто да остави разпечатките с данни за жертвите на атентата на стадиона и да си тръгне.

Масичката над болничното легло беше осветена от нощната лампа, така че Карол видя ръката на Тони, стиснала писалка, отпусната върху някакви документи. Той беше видимо сънен и замаян от лекарствата, главата му беше клюмнала към едното рамо. Но на масичката не се виждаха само неговите ръце. Друга ръка придържаше документите така, че да не се плъзгат, и насочваше неговата — идеално поддържана ръка с алени нокти, които напомняха на ноктите на хищна птица.

— Добър вечер, госпожо Хил — каза високо Карол.

Жената веднага се опита да скрие документите, но Карол се оказа по-бърза.

— Какво, по дяволите, си въобразявате? — сопна се Ванеса. — Това тук не е ваша работа.

Карол включи централното осветление. Тони примигна няколко пъти, идвайки на себе си.

— Карол? — попита той. Но тя беше прекалено заета да оглежда документите, които Ванеса се бе опитала да го принуди да подпише. Ванеса започна да се промъква покрай леглото към Карол с отчаяната надежда да й измъкне документите.

— Би трябвало да ви напомня, че съм служител на полицията, госпожо Хил — каза Карол с тона, запазен за най-долнопробните престъпници, с които си имаше работа. — Тони, имаш ли представа какви са тези документи? Тези, които майка ти се опитваше да те накара да подпишеш?

Той потри очи и се опита да се поизправи в леглото.

— Нещо във връзка с къщата на баба ми. Аз притежавам половината, трябва да подпиша някакви документи, за да можем да я продадем.

— Къщата на баба ти ли? — Карол искаше да погледне отново документите, преди да произнесе думите, които вероятно щяха да имат въздействието на избухнала бомба.

— Да.

— Той не знае какво говори — възрази Ванеса.

— Напротив, знам — възрази той нацупено като преуморено дете, което отказва да спи. — Преследваш ме да подпиша тези документи още от мига, когато успя да ме откриеш тук.

— Значи баба ти се е казвала Едмънд Артър Блайт? — попита Карол с подчертана невинност, която имаше за цел да вбеси Ванеса.

— Как смеете! — изсъска тя към Карол.

— Какво? — попита Тони. — Кой е Едмънд Артър Блайт?

Ванеса се хвърли към Карол, но тя я отблъсна с един удар, без да изпита и помен от угризение. Ванеса залитна и се удари в стената зад себе си. Остана за миг така, с разкривено лице, притиснала ръце към устата си. После започна да се свлича по стената като пияна, докато най-сетне се сви на пода.

— Не! — простена тя. — Не!