Читаем Кървав лабиринт полностью

Покрай лаптопа на Азиз тя се беше запознала с компютърния капацитет на антитерористите — закръглен млад човек на двайсет и няколко години с мазна коса, вързана на конска опашка и съмнителни представи за личната хигиена. Това, което му липсваше откъм личен чар, Джери компенсираше с познанията си по своята специалност и готовността да преговаря. В замяна на достъпа до поверителна база данни на социалноосигурителните служби, той й даде връзка с кралската служба по паричните вземания, една от малкото връзки с големи правителствени бази данни, с които тя досега не разполагаше. И двамата отлично съзнаваха, че това, което вършат, е противозаконно, но всеки от тях беше напълно уверен, че няма да се озове в затвора. В крайна сметка в организациите, в които работеха, те двамата бяха единствените лица с необходимата квалификация да заловят сами себе си.

Стейси не очакваше новата придобивка да й дотрябва толкова скоро. Но когато Карол й нареди да започне да търси някой си Джейк Андрюс, за който се предполагаше, че живее в централната част на Брадфийлд, а Крис се обади, за да потвърди, че Джейк Андрюс и Джак Андерсън са едно и също лице, тя се зарадва на възможността да си поиграе с новата играчка.

Това, което не й хареса обаче, бе, че Джейк Андрюс се оказа също толкова невидим, колкото и Джак Андерсън. От съществуванието на Андерсън допреди три години имаше поне някакви следи. Но от Джейк Андрюс, жител на Брадфийлд, нямаше и помен в официалните регистри. Стейси сама се учуди на силното си раздразнение. Бе започнала търсенето с пълната увереност, че ще осигури решаващата информация благодарение на придобития уникален достъп до необходимата база данни. Но виртуалният свят този път й изневери. Някакъв си нищожен убиец бе успял да се измъкне от хвърлената от нея електронна паяжина.

По-ядосана от когато и да било, Стейси се яви в кабинета на Карол. Шефката й вдигна поглед от купчината сведения на очевидци, които отделът за борба с тероризма им беше прехвърлил за проверка.

— Успя ли да откриеш нещо? — попита Карол.

— Той не присъства в нито един от регистрите, до които имам достъп. На негово име няма регистриран телефон — нито стационарен, нито мобилен. Не плаща общински данъци. Няма осигурителен или данъчен номер. Няма регистриран телевизор. Няма регистрирана кола, паспорт или шофьорска книжка. Никаква кредитна история. Господин Никой и това е — тя съзнаваше, че се цупи като малко дете, но й беше все едно.

Карол се облегна назад, сключи ръце зад тила си и се протегна.

— Всъщност аз и не очаквах да откриеш нещо — каза тя. — Но трябваше да потърсим. След като се е постарал толкова много да унищожи Джак Андерсън, много се съмнявам, че би възприел незабавно друга личност с документално покритие. Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че той притежава и трета самоличност — каза Стейс. — Вероятно официалното му присъствие в регистрите е именно с тази самоличност. Използва името Джак Андерсън, когато примамва хора, които може да го познават от ученическите години, и Джейк Андрюс във всички други случаи. Третата самоличност е тази, която оставя следи.

— А също така ни е напълно неизвестна — Карол въздъхна, стана и заобиколи бюрото си.

— Мисля, че можем спокойно да заложим на това, че използва същите инициали — каза Стейси. — Това е класическо поведение на измамниците, които сменят самоличността си. Звучи странно, но е факт.

— Но това не ни върши много работа, нали? Няма да ни отведе до следа. Ползата ни е колкото от онзи барман на Крис и Пола, който искал и награда, задето случайно е дочул нечие име.

Стейси поклати глава.

— Всъщност не е съвсем безполезно. Разполагам с доста висококачествен софтуер за подобно търсене — сама го написах. Може и да се доберем до нещо.

Карол изглеждаше леко обезпокоена. Това нейно изражение беше добре познато на Стейси.

— Понякога си казвам, че е по-добре да не знам всичко, което вършиш, Стейси. Добре, действай, направи всичко по силите си. Трябва да намерим този човек — тя излезе в общата стая след Стейси и каза: — Пола, имам една работа за теб.

Сестрата влезе енергично, носейки картона и лекарствата на Тони, но все още излъчваше дълбоко неодобрение.

— О, чудесно, вие сте си на мястото — отбеляза тя.

Той откъсна очи от екрана на лаптопа.

— А пък аз си мислех, че лежа в болница, а не в затвор.

— Щом сте тук, за това си има причина — заяви сестрата. — Я вижте как ви е отекъл кракът. Предполага се, че няма да хукнете да се мотаете където ви хрумне.

— Рехабилитаторката каза, че днес мога да се облека и да се пораздвижа — каза той, пое послушно хапчетата и ги преглътна с чаша вода.

— Но не ви е казала да напускате болницата — каза строго сестрата, пъхна в устата му термометър и се зае да мери пулса му. — Моля ви, не изчезвайте отново. Разтревожихме се, мислехме, че може да сте паднали някъде, където никой няма да ви забележи. — Тя измъкна термометъра. — Имате късмет, че не се чувствате още по-зле.