Читаем Кървав лабиринт полностью

Девет стъпала нагоре, девет надолу — и нито едно падане. После беше толкова изтощен, че му се искаше да легне и да се наплаче, но смяташе да пропусне тази част в разказите за постижението си.

Тони включи лаптопа и влезе в сайта на „Брадфийлд Виктория“. Тъй като не го биваше да спазва определено работно време, в началото на сезона се беше абонирал за частния телевизионен канал на футболния отбор. Така можеше навсякъде, където имаше достъп до безжичен интернет, да гледа на живо мачовете на „Викс“. Включи се и намали звука. Не изпитваше желание да слуша преди мача разговорите между двама второстепенни оттеглили се футболисти и един водещ, изхвърлен от всички кабелни телевизии. Вероятно щяха да говорят само за Роби, а според Тони нямаше да кажат нищо, което да му бъде от полза.

Мисълта за Роби му напомни, че трябва да се опита да измисли начин да помогне на Карол да преглътне неудобството от отказа си да проследи неговото хрумване, което се бе оказало основателно. Сега тя щеше да се сърди на себе си, и най-вероятно щеше да си намери отдушник, сърдейки се на него. Най-добре би било да има нещо готово, с което да отклони вниманието й още в самото начало. Проблемът беше какво да е то.

— Какво събужда интереса ти към жертвите, Сянко? Гимназията в Харистаун ли е най-важната връзка? Какво е това, което се е случило там и те е засегнало толкова дълбоко? — Той започна да обмисля различни възможности, но не можа да измисли нищо, което би могло да свързва Роби Бишоп и Дани Уейд по времето, когато са били ученици. — Но после това се е променило — продължи да разсъждава той на глас. — Когато умряха, между тях вече е имало нещо общо. И двамата са били богати. А богатите са нещо различно — следователно и те двамата са станали различни. Обърнали гръб на останалите, завършили „Харистаун“, които продължавали да се търкалят в калта. Може да се каже, че са имали късмет — особено Дани. В лотарията не ти трябват умения, само сляп късмет. Но и Роби е имал късмет — попаднал в подходящия отбор, на подходящия треньор. Всички сме виждали и обратния вариант — големи таланти, отишли по дяволите.

Тони съзнаваше, че полага отчаяни усилия. Двата случая просто не предлагаха достатъчно данни. Това беше най-мъчителното в неговата работа. Колкото повече хора умираха, толкова по-лесна ставаше задачата му.

И така, нищо особено не свързваше жертвите. А какво да кажем за начина, по който бяха извършени убийствата? С растителни отрови. Като при Дороти Сейърс и Агата Кристи. Криминална загадка в тихо английско селце.

— Историята отбелязва, че отровителите най-често са платени убийци — или членове на семейството на жертвата. Но в наши дни платените убийци си служат с огнестрелни оръжия, а съдебномедицинската токсикология отдавна накара роднините да си служат с отрова в подобни случаи… Защо тогава ти е било да ползваш нещо такова? Не е лесно да се добереш до такава отрова, а докато се сдобиваш с необходимото, оставяш и следи. Единствената причина да я избереш може да се крие в това, че не изпитваш удоволствие да убиваш. — Тони кимна. — Това е, нали? Ти не изпитваш удоволствие да убиваш — това, което ти доставя удоволствие, е съзнанието, че си убил. Обичаш усещането за власт, но не ти харесва мръсната работа. Ти като че ли се държиш съзнателно на разстояние. Съхраняваш своята неопетненост. Когато си се разделил с тях, те са се чувствали добре. Така можеш да не приемаш себе си като някакъв долнопробен убиец — Тони помълча, потънал в размисъл. — Почти си в състояние да убедиш сам себе си, че си им дал някакъв шанс. Може да успеят да се спасят, а може и да не успеят. Може да имат късмет. А може късметът да е преминал към другия отбор… И като си говорим за отбори, ето ги и моите момчета.

На екрана футболистите в познатите екипи, жълти като канарчета, излизаха от тунела. На ръкавите им имаше черни ленти. Черни ленти носеха и футболистите на „Тотнъм Хотспърс“. Всички вървяха със сведени глави.

Двата отбора се подредиха един срещу друг. Тони увеличи звука и чу как коментаторът казваше:

— … за едноминутно мълчание в памет на Роби Бишоп, чиято трагична смърт ни потресе тази седмица.

Тони сведе глава и се присъедини към мълчанието, което свърши сякаш прекалено бързо. Тълпата зарева, играчите запристъпваха на място, а после затичаха да заемат позициите си. Роби беше официално отпратен в царството на спомените. А сега беше време за шоу.

Улиците около стадиона „Виктория Парк“ бяха задръстени от запалянковци, упътили се към стадиона. В тази част на града не допускаха коли, полицаи с жълти светлоотразяващи жилетки отклоняваха всички превозни средства. До стадиона имаха достъп само пешеходци и коне — конната полиция винаги се радваше на домакинските мачове, защото те им даваха възможност да пораздвижат конете си. В средата на потока от облечени в жълто привърженици на домакините имаше ясно очертана бяла лента — привържениците на „Тотнъм“ се перчеха предизвикателно на вражеска територия.