Читаем Хронолитите полностью

— Искаме само жената — обяви Адам Милс на известно разстояние от бараката.

Гласът му бе рязък и писклив. Беше като пародия на гласа на Ашли. Лишен, естествено, от топлотата и нежността.

(„Двамата с теб имаме странно минало — бе казала веднъж Аш. — Твоята побъркана майка. Моят луд син.“)

— И коя ще е тази жена? — провикна се Хич.

— Суламит Чопра.

— Аз съм сам тук.

— Този глас ми е познат. Господин Палей, нали? Да, чувал съм го този гласец. Последния път обаче крещеше.

Хич не отговори, но видях, че свива пръстите на лявата си ръка — поне това, което бе останало от тях.

— Пратете я насам и веднага си тръгваме. Чувате ли ме, госпожице Чопра? Нищо лошо няма да ви сторим.

— Застреляй го — прошепна Рей. — Застреляй копелето.

— Рей, ако го застрелям, ще пуснат една ракета в прозореца. Разбира се, могат да го направят и без да го гърмя.

— Всичко е наред — обади се с неочаквано спокоен глас Сю. — Споровете са излишни. Отивам.

Хич и Рей се втрещиха от изненада, но не и аз. Започвах да се досещам за намеренията й.

— Това е глупаво — рече Хич. — Нямаш представа… за Бога, тези хора са наемници. По-лошо, дърпат им юздите право от Азия. С радост ще те предадат на някой евентуален Куин. За тях ти не си нищо повече от стока.

— Зная го, Хич.

— Скъпо струваща стока, и то съвсем оправдано. Наистина ли искаш да предоставиш всичко, което знаеш, на някой китайски бунтар? Защото, ако смяташ да го сториш, аз пръв ще те застрелям.

Сю изглеждаше почти безразлична и смирена, като жертва от средновековна картина.

— Но точно това трябва да направя.

Хич отмести поглед. Стоеше до прозореца и Адам Милс можеше да го свали с един добре премерен изстрел.

— Сю, недей — провикна се ужасен Рей. За миг и двамата застинаха — Хич със зяпнала уста, Рей на ръба на паниката. Сю ме погледна бързо и многозначително.

„Нашата тайна, Скоти. Да запазиш нашата тайна.“

— Ама ти сериозно го мислиш — рече Хич.

— Да, сериозно.

Той обърна гръб на прозореца.



Сградата, в която бяхме приклещени, бе построена вероятно по времето, когато из района са открили нефт, с цел да прибират на сухо снаряжението — не че по тези места валеше изобилно. Подът бе покрит с всякакви неща, довлечени тук от водата и вятъра — прах, пясък, изгнили коренища, мумифицирани останки от змии и птици.

Хич стоеше при източната стена, където бетонните блокчета бяха мухлясали и изронени. Сю и Рей бяха в северозападния ъгъл, а аз се намирах срещу Хич.

Въпреки дневната светлина вътре цареше сумрак и беше малко по-хладно, отколкото в прерията, макар че това щеше да се промени веднага щом слънцето напече ламаринения покрив. От отворите подухваше, миришеше на изгнили дъски.

Помня всичко това съвсем ясно. Поддалите дъски на тавана, снопът слънчеви лъчи, падащ под ъгъл през един от прозорците, сухият храсталак зад вратата, капчиците пот на челото на Хич Палей, докато той завърташе бавно дулото на пистолета — към Сю.

Сю беше пребледняла. Една вена пулсираше на шията й, но тя мълчеше.

— Не насочвай шибания пистолет към нея — озъби се Рей.

С разчорлената си брада и мократа от пот фланела приличаше на побъркан учен. Очите му се блещеха безумно. Но имаше нещо възхитително в позата му, нещо, което издаваше смелост и готовност за саможертва.

— И аз говоря сериозно — рече Хич. — Няма да я пусна жива през тази врата.

— Трябва да отида — повтори Сю. — Рей, съжалявам, но…

Тя успя да направи само една крачка и Рей я притисна с тяло в ъгъла, където я задържа.

— Никой няма да ходи никъде!

— До края на света ли ще седиш върху нея? — попита Хич.

— Свали пистолета!

— Не мога да го направя. Рей, знаеш, че не мога.

Рей вдигна своя пистолет.

— Престани да я заплашваш или аз…

За Хич това вече преминаваше отвъд пределите на търпението му.

Позволете да кажа в негова защита, че Хич познаваше добре Адам Милс. Знаеше какво ни чака отвън, под палещото слънце. Нямаше никакво намерение да предава Сю и мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да попадне отново в ръцете на Адам.

Той простреля Рей в рамото — но от такова разстояние раната бе смъртоносна.

Струва ми се, че дори чух куршума да преминава през тялото на Рей и да се забива в стената отзад. А може би беше само ехо от изстрела, оглушителен в тясното пространство. От пода се вдигна прах. Бях вцепенен от внезапния развой.

Последваха ответни изстрели отвън и куршумите зачаткаха по западната стена. Внезапно притисната от тежестта на тялото на Рей, Сю го изтика настрани.

— О, Рей, съжалявам — повтаряше тя шепнешком.

Очите й бяха пълни със сълзи. Имаше кръв по блузата й и по стената зад нея.

Рей не дишаше. Раната, или шокът от нея, бяха накарали сърцето му да спре. По устните му имаше кървави мехури.

Беше обичал Сю безнадеждно и до забрава в продължение на много години. Но когато прекрачи рухналото му тяло, Сю не се обърна назад.

Вървеше право към вратата — олюля се, но не падна.

В помещението миришеше на барут и кръв. Отвън Адам Милс крещеше нещо, но не различавах думите му, защото в ушите ми звънтеше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза