Читаем Хронолитите полностью

Докато влакът напускаше града и се отправяше към просторните зелени полета, аз се опитах да прогоня тези и други подобни мисли от ума си.

Каквото и да се бе случило между Хич Палей и Изи, очевидно не беше моя работа. Бях изпълнил онова, за което Хич ме бе помолил, и честно казано, изпитвах облекчение, задето не се наложи да държа у себе си пакет с неясно, вероятно криминално съдържание. Единственият потенциален проблем можеше да възникне, ако Хич някой ден си поиска парите обратно.

Настъпи нощ и навън отново заваля. Свалих седалката назад, притворих очи и се замислих за моето бъдеще. На запад от Мисисипи икономиката процъфтяваше. Разработваше се ново поколение процесори, които изискваха и нови програми, и аз бях сигурен, че ще успея да си намеря работа. Да използвам дипломата си, преди да е остаряла прекалено. А после, когато събера необходимите средства, ще се издължа на Хич. Представях си как след време, когато си стъпя на краката, ще мога да докажа пред Джанис, че ме бива да бъда родител, и двете с Катлин ще се върнат при мен.

Но не можех да прогоня от съзнанието си образа на баща ми — виждах го в отражението си в прозореца на купето. Неуспехът е ентропия, сякаш ми нашепваше този призрак, а ентропията е природен закон. Любовта се превръща в болка. С течение на времето се научаваш да не й обръщаш внимание. Постигаш нирваната на безразличието. Не е никак лесно. Но нищо ценно на този свят не се постига лесно.

Двамата с Хич бяхме сред първите очевидци на Чъмфонския хронолит и на голямата бъркотия, която последва, и понякога се питах каква част от вродения ми песимизъм (или този на баща ми) допринесе за всичко това.

Да не говорим за лудостта по майчина линия. В тъмното купе повя хладен въздух и аз си припомних колко ненавиждаше майка ми студа. Приемаше го като лична заплаха, особено през последните си години. Като публично оскърбление. Тя беше враг на леда, спохождаха я снежни кошмари.

Веднъж ми заяви, че снегът бил фекална маса от ангелите, не миришел, тъй като имал ангелски произход, но въпреки това представлявал обида за всички нас и затова горял като огън кожата на простосмъртните.

Докато местех билета си от единия джоб в другия, случайно забелязах, че номерът му е 2041 — също като датата върху паметника на Куин.

На гарата в Минеаполис си купих местно научно списание, в което имаше статия за хронолита.

Списанието бе публикувало и няколко снимки на района около паметника, който, изглежда, бе претърпял съществени промени от времето, когато двамата с Хич се бяхме озовали там. Околната джунгла бе изкоренена и изравнена с булдозери и върху очистения периметър като разноцветни цветя бяха накацали палатки, навеси за апаратура, полеви лаборатории и редица от пластмасови химически тоалетни. Имаше цяла международна група учени, финансирана от Тихоокеанския пакт, но явно засега не можеха да се похвалят с какъвто и да било успех в изследванията си. Хронолитът проявяваше вбесяваща инертност. Той не взаимодействаше с околната среда по какъвто и да било начин, не можеше дори да бъде одраскан с киселина или лазерен лъч, изкопните работи не достигаха основите му, а температурата му — след първоначалното стопяване на леда — бе като на околната атмосфера с минимални отклонения. Сякаш паметникът бе изтъкан от надменност.

Спектралните анализи също не бяха дали обнадеждаващи резултати. Хронолитът пропускаше и разсейваше светлината в синьо-зелената част на видимия спектър, както и в някои определени дължини на вълните в инфрачервения и ултравиолетовия. Във всички останали честоти той действаше като отразител или поглъщаше напълно лъченията. Взаимодействието му с електромагнитната среда се равняваше на нула, което не подлежеше на каквито и да било обяснения, същото можеше да се каже и за привидната му симетрия. По-нататък в статията се говореше за съвършено нов вид материя и това повече приличаше на признание за невежество, отколкото на научна теория — вероятно целеше да не отчае напълно спонсорите на научния проект.

Още по-неясни и объркващи бяха спекулациите относно надписа върху хронолита. Възможно ли бе да се пътува във времето? Повечето учени отхвърляха подобно предположение. В такъв случай надписът трябваше да е фалшификат, измама, целяща да всее съмнения. Дори името Куин не носеше никаква допълнителна информация. Ако това наистина бе име на човек, можеше да е както китайско, така и холандско, думата се срещаше освен това във финландския и японския, съществуваше дори едно примитивно перуанско племе, наричащо себе си хуни куин, но те едва ли можеха да имат връзка с тази история.

Другата възможност — че само след двайсетина години някакъв азиатски водач ще създаде този паметник и ще го изпрати в близкото минало — бе твърде нелепа, за да е вярна. (В наше време подобни разсъждения отдавна са забравени, научната общност е натрупала достатъчно данни, за да търси други обяснения, но в онзи начален период хората често прибягваха до определението „невъзможно“.)

Такава бе всеобщата нагласа през есента на 2021-ва.