Читаем Хронолитите полностью

Тя отключи входната врата и ме отведе нагоре по стълбите. Апартаментът бе стандартен: две малки спални от двете страни на коридора, голям хол към улицата и квадратна кухня, гледаща назад. Вътре беше задушно, Ашли каза, че държи прозорците затворени заради стачката на боклукчиите. Но беше чисто и сравнително добре мебелирано. Домът на човек с вкус и здрав разум, макар и без достатъчно средства.

— Тази врата — посочи ми Ашли — е за стаята на Адам. Той не обича чужди хора да влизат вътре, но сега няма как да се разсърди.

В известен смисъл първата ми среща с Адам бе чрез неговата стая. Предполагам, че очаквах нещо далеч по-лошо — порнография, графити, може би рязана пушка в коша за пране.

Но стаята на Адам напълно опроверга очакванията ми. Тя не беше просто прибрана — вътре цареше безупречен ред. Леглото беше оправено. Вратата на гардероба бе открехната и по празните закачалки можеше да се съди, че се е подготвил за дълго пътуване, но останалите дрехи висяха изпънати. Лавиците бяха от най-обикновени дъски, но книгите бяха изправени и подредени по азбучен ред — не по автор, а по заглавие.

Човек може да съди за много неща по книгите на другите. Адам несъмнено се интересуваше от техническа литература — имаше наръчници по електроника, учебници (включително органична химия и американска история), „Основи на изчисленията“, различни биографии (Пикасо, Линкълн, Мао Дзедун), „Прочути съдебни процеси на двайсети век“, „Как да поправим почти всичко“, „Десет стъпки към по-ефикасен двигател“. Детска астрономия и наръчник за спътниците. „Лед и огън: неразказаната история за трагедията на Лунната база“. И, разбира се, книги за Куин. Някои от тях популярни, между които „Азия под обсада“ на Макнейл и Касел, други — сериозни и фундаментални изследвания като „Краят на дните“ и „Петият конник“.

По стените — вестникарски изрезки на хронолити, които ми напомниха за кабинета на Сю Чопра в Балтимор.

— Можеш ли да съдиш по това дали ще се прибере? — попита Ашли. — Тази стая му е базовият лагер. Може и да не спеше тук всяка нощ, но прекарваше по осем-десет часа. Винаги.

Тя затвори вратата.

— Странно — рече. — Винаги съм мислела, че създавам дом за Адам. Но не стана така. Той си изгради собствен дом. По случайност се помещаваше в моя.

Ашли направи кафе. Разговорът постепенно се отнесе към други теми. Седяхме в хола, обърнати към затворения прозорец, през който нахлуваше уличен шум. Имаше нещо объркващо и същевременно примамливо в ситуацията — Ашли отскачаше до кухнята или сядаше на канапето, приглаждайки коса. Усещане за домашен уют, което отдавна бях забравил. Благодарен й бях за това.

Но моментът бързо отмина. Тя ме попита за Катлин и аз й разказах за Чъмфон (без някои подробности) и как съм прекарал последните десет години. Беше впечатлена, че съм присъствал на Ерусалимското появяване, не заради Куин, а защото означаваше, че мога да пътувам, нещо, което напоследък малцина биха могли да си позволят. Освен богатите и известните.

— Е, поне вършиш нещо — рече тя. — Не навърташ като мен километри напразно.

Отвърнах, че не мисля така и че за една самотна майка да отглежда детето си в условията на икономическа криза е немалко постижение.

— Друго имах предвид. Че си стъпил здраво на краката си. Аз самата не се чувствах така с Адам. Опитвах се да му помогна, но все не съумявах да установя контакт с него. — Тя млъкна за миг и ме погледна. — Да речем, че наистина са отишли в Мексико — Адам, Катлин, цялата група. Какво можем да направим?

— Не зная — отвърнах. — Трябва да поговоря с някои хора.

— Би ли последвал Катлин в Портильо?

— Ако смятам, че ще й помогна. Ако от това може да излезе нещо.

— Но не си сигурен.

— Не съм.

Телефонът ми иззвъня. Беше настроен да приема само съобщения, но все пак проверих кой ме търси. Би могла да е Джанис с вестта, че Катлин се е прибрала у дома и че всичко се е оказало голямо недоразумение. А може и да беше Рамон Дъдли, за да ми съобщи, че са открили трупа на дъщеря ми.

Не беше нито единият, нито другият. На екранчето бе изписано името на Сю Чопра. Беше открила адреса на моя терминал (въпреки че го бях сменил, след като напуснах Балтимор) и искаше да й се обадя колкото се може по-скоро.

— Трябва да говоря насаме — рекох.

Тя ме изпрати надолу по стълбите до колата. Улових я за ръката. Беше късно и улиците пустееха. Лампите бяха от стария тип, живачни, и пръскаха кехлибарена светлина. Ръката на Ашли бе топла.

— Ако откриеш нещо — помоли ме тя, — трябва да ми кажеш. Обещай ми.

Обещах.

— Обади ми се, Скот.

Предполагам, че наистина искаше да й се обадя. И че се е съмнявала, че ще го сторя.

— Първо — заговори Сю веднага щом лицето й изплува на екрана на мотелския терминал, — искам да знаеш, че не ти се сърдя, задето замина, без да ме предупредиш. Разбирам какво преживяваш. Освен това, Скоти, не зная защо си такъв, но винаги очакваш най-лошото от хората. Някога минавало ли ти е през ума, че бих могла да ти помогна?

— Значи знаеш за Кати.

— Да, запознати сме с положението.

— Говорила си с полицията.