Читаем Хронолитите полностью

Тя обаче не вярваше, че е болна, и все намираше причини у другите, включително и у мен. Неведнъж през онези ранни години ми се е карала, задето съм я гледал „по този начин“, което вероятно означаваше „с изплашено изражение“. Майка ми бе дълбоко уверена, че ние всички заговорничим срещу нея с цел наистина да я подтикнем да си изгуби разсъдъка. Параноична шизофрения, която следва най-мрачните си очаквания с неумолима последователност.

Ала тези събития съвсем не ме сближиха с баща ми. Напротив. Той отхвърляше диагнозата със същата упоритост, с която и майка ми, макар и поради различни подбуди. Баща ми винаги е смятал, че майка ми не го заслужава и че е направил услуга на семейството й в Нашуа, Ню Хемпшир, като ги е отървал от тяхната своенравна и непокорна дъщеря. Може би си е представял, че бракът ще й повлияе плодотворно. Но не стана така. Тя го бе разочаровала, а вероятно и той нея. Но баща ми продължаваше да очаква от нея да се поправи. Обвиняваше я за всяка нейна постъпка, сякаш тя бе в състояние да преценява моралната страна на действията си — което й се удаваше само понякога, в редки пристъпи на просветление. Така добрата майка страдаше заради греховете на лошата. Лошата майка бе хаплива и заядлива, но добрата понасяше упреците. Тя бе принудена да се извинява и баща ми не пропускаше да изтръгне от нея тези извинения. Викаше й, понякога я удряше, непрестанно я оскърбяваше, а през това време аз се криех в стаята си и си представях свят, в който двамата с добрата ми майка ще можем да избягаме някъде, където лошата не би могла да ни открие. Някъде, където двамата ще живеем в мир и любов, докато баща ми продължава да воюва с неистинската, зла половинка на майка ми. И накрая ще я победи и ще я затвори — в килия или може би в лудница.

Бях на шестнадесет и тъкмо бях взел книжка, когато баща ми реши да ни отведе на разходка до Ню Йорк. Според мен е смятал — трябва да е бил доста отчаян, за да се хваща за тази сламка, — че почивката ще й повлияе добре, ще й „прочисти главата“, както той обичаше да казва. Натоварихме багажа, сменихме маслото, напълнихме резервоара и отпрашихме. Майка ми настояваше да седи сама отзад. Аз бях навигатор и от време на време сядах гордо на кормилото. На няколко пъти я видях да чопли нервно горната си устна и скоро там се образува кървяща раничка.

Имам само два ярки спомена от онова пътуване до Ню Йорк.

Посетихме Статуята на свободата и помня как се катерехме по изтърканите стъпала до самия връх. Беше юли, вътре бе тясно и горещо и миришеше на пот, но когато стигнахме горе, бяхме възнаградени с невероятна гледка. Майка ми обаче отказа да погледне към Манхатън и се сви отзад. На връщане си купих месингово копие на статуята, което държах на бюрото си.

Помня и неделната утрин на същия уикенд, когато майка ми се измъкна от хотелската стая, докато баща ми се къпеше, а аз бях във фоайето и захранвах с монети машината за сода. Когато се върнах и намерих стаята празна, изпаднах в паника, но въпреки това не посмях да обезпокоя баща ми, защото сигурно щеше да стовари вината върху мен. Вместо това изтичах обратно по стълбите и се спуснах с асансьора във фоайето. Зърнах тъмната коса на майка ми да изчезва зад въртящата се врата на изхода и хукнах след нея, но не посмях да я извикам, защото се срамувах да не привлека вниманието на останалите. Когато излязох на площадката отпред, тя бе изчезнала. Облеченият в червено сако портиер надуваше истерично свирката си и в началото недоумявах защо, а после видях майка ми да лежи на паважа и да стене, докато над нея се бе надвесил ужасеният шофьор на малкия пикап за цветя, който я бе прегазил през краката. Очите му бяха изцъклени и сияещи като две луни. И тогава почувствах, как тялото ми се сковава от ледени тръпки.



Веднага след пътуването до Ню Йорк прибраха майка ми за продължително лечение — първо в ортопедична болница, докато се възстановят счупените кости, и после в психиатрична клиника. Всекидневната, в която седях сега с баща ми, не се бе променила особено от онези времена. Което съвсем не означаваше, че баща ми е превърнал дома си в нещо като светиня, в която да почита паметта на болната си съпруга. Просто нямаше сили да променя каквото и да било. Не му идваше наум.

— Напоследък доста ми звъняха за теб — рече той. — В началото си помислих, че си обрал някоя банка.

Завесите биха спуснати и вътре не проникваше почти никаква дневна светлина. Абажурът в ъгъла също мъждукаше едва-едва.

Той седеше в изтърбушеното зелено кресло и дишаше учестено, очаквайки да заговоря.

— Сигурно е заради работата ми — обясних. — Проверявали са биографията ми.

— Ама че работа, щом ФБР звъня у нас.

Беше съвсем отслабнал и ризата му висеше. На времето бе доста едър мъж. Плещест и избухлив — от онези хора, с които предпочиташ да не се заяждаш. Но сега ръцете му бяха изтънели като на скелет и кожата му провисваше. Гърдите му бяха хлътнали и виждах поне пет изтъркани дупки на колана, който се опираше на щръкналите настрани хълбоци.

— Ще бъда зад граница за известно време.

— Колко дълго?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза