Читаем Хронолитите полностью

Но дори Морис не беше наясно с всичко, което ме очакваше в сградата на ФБР. Не само, че ми взеха кръв, но ми направиха рентгеново изследване и скенер на главата. Трябваше да дам проби от урина, фекалии и косми. Взеха ми пръстови отпечатъци, подписах съгласие за ДНК експертиза и бях отведен в стаята с полиграфа.

През часовете, след като Морис Торанс бе споменал думата „полиграф“, в главата ми се въртеше само едно име: Хич Палей.

Проблемът бе, че знаех за Хич неща, заради които той можеше да попадне в затвора, стига, разбира се, да не беше вече там. Хич никога не е бил сред най-близките ми приятели и не бях сигурен до каква степен му дължа лоялност след толкова години. Въпреки това бях решил, че по-скоро ще откажа работата на Сю, отколкото да изложа на риск свободата му. Хич беше престъпник и хвърлянето му в затвора може би щеше да е справедлив акт спрямо обществото, но лично аз не виждах никаква справедливост в това да се затваря човек само защото е продавал марихуана на неудачници, които иначе щяха да инвестират скромните си финанси във водка, кока или метамфетамини.

Вярно, че Хич не изпитваше скрупули заради това, което вършеше. Но аз щях да изпитвам, ако се наложеше да го предам.

Операторът на полиграфа ми заприлича по-скоро на шарлатанин, отколкото на доктор, въпреки бялата престилка и важния вид. Неизбежният Морис Торанс се присъедини, за да присъства на изследването. Морис бе типичният служител в представите ми, с олисяла глава и натежало тяло. Но ръкостискането му бе здраво и поне не проявяваше открита враждебност.

Оставих на оператора да нагласи датчиците по тялото ми и отговорих на встъпителните въпроси, без да се запъвам. Оттук нататък Морис пое диалога и започна да ме прекарва, стъпка по стъпка, през първоначалната ми среща с Чъмфонския хронолит, като прекъсваше само когато операторът добавяше бележки към милиметровата хартия, която апаратът бълваше (антикварна машина, вероятно конструирана и произведена някъде към края на двайсети век). Разказах цялата история чистосърдечно, но внимателно и не се подвоумих да спомена името на Хич Палей, като дори добавих, че държи магазинче за стръв, което всъщност бе легалното му занимание.

Когато стигнах до прибирането ни в банкокския затвор, Морис ме попита:

— Претърсиха ли ви за наркотици?

— Претърсиха ме повече от веднъж. Но дали за наркотици, не зная.

— Имахте ли у себе си тогава наркотици или други забранени вещества?

— Не.

— Пренасяли ли сте забранени вещества през националната или щатските граници?

— Не.

— Известен ли бяхте за появата на хронолита, преди да го видите? Имахте ли някакви предварителни сведения относно събитието?

— Не.

— Значи за вас беше изненада?

— Да.

— Познато ли ви е името Куин?

— Само от новините.

— Виждали ли сте образа, изваян върху последващите паметници?

— Да.

— Познато ли ви е лицето? Разпознавате ли го?

— Не.

Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.

Морис ме изпрати до изхода.

— Минах ли? — попитах.

Той се усмихна.

— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.



Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.

По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.

Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.

— Добре дошъл в sanctum sanctorum — рече Сю усмихнато.

Фотографии на хронолити.

Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза