Не съм тук като майка, съпруга, приятелка, партньорка, учителка и прочее на Марино. Освен това много малка част от информацията, която обменяме, остава в тайна. За съжаление дори разговорите, които водим, не са строго лични, тъй като положим ли клетва пред съда, могат да ни зададат какви ли не въпроси.

— Клей е нов. Никога не е разследвал убийство. Освен това се смята за гений. Какво друго мога да ти кажа? — отвръща Марино. — Предполагам, че ще се уверим в това сами, но той твърди, че трупът е вкочанен. Докоснал я е и решил, че е твърда като манекен. Така ми каза.

— Ако не е знаел какво прави или не е бил сигурен, бих предпочела да не ти беше казвал нищо. — Това е разочароващо и може да се стовари върху нас като бумеранг. — Още по-лошо е, когато го казва детектив.

— Зная — признава Марино. — Затова непрекъснато повтарям и на него, и на всички останали да помислят добре, преди да си отворят устата, да внимават какво пишат, какво пращат по имейл, какво постват в проклетия Фейсбук.

Излизаме на Харвард Скуеър, където синьо-червените светлини на джипа се отразяват в уличните знаци, прозорците на сградите и колите, край които минаваме. Подсещам го за Интерпол.

— Защо ти се обадиха? — питам, понеже искам да разбера какво точно се е случило.

— Въпрос за един милион долара.

— Кога беше това?

— Чакай да върна лентата, за да оцениш точния момент — казва Марино. — Първо, получавам обаждане от Клей. Казвам на Луси, че трябва да тръгвам. Слизам по стълбите…

— Бил си с нея в лабораторията, когато Барклей ти е позвънил? — питам аз, а Марино кима и ми обяснява, че тъкмо бил отишъл там, за да анализират обаждането на 911.

— Тогава телефонът ми звъни. Обажда се Барклей и ми казва, че се намира на място в парка „Кенеди“, близо до реката, където е извършено убийство.

— Думата убийство ли използва? — питам аз. — Защото бих предпочела да не я беше изричал.

— Каза, че му прилича на опит за сексуално насилие и жертвата е пребита до смърт.

— Нямам представа защо си направи труда да ме вземеш. — Полицаи като Барклей могат да създадат сериозни проблеми. — Изглежда се справя отлично с работата ми. — Ще трябва да поговоря с него, и то още тази вечер. — Защо ли си направих труда да прекъсна вечерята си?

— Да, мен също ме дразни — признава Марино. — Нямаш представа колко. Чула си поговорката „Седем пъти мери, един път режи“. Е, той не мери нито веднъж. Никога не му минава през ума, че може да не разбира от нещо.

— Надявам се, че не предлага мнението си на всеки срещнат — добавям аз, — защото невярната информация ще тръгне по служебните канали. Да се върнем на Интерпол. Разкажи ми за телефонния разговор.

— Както казвах, Клей ме помоли да се срещнем на местопрестъплението. После ме попита дали трябва да се свърже с твоята служба, а аз му отговорих, че ще се погрижа за това. Вече бях излязъл от лабораторията на Луси, бях слязъл с асансьора, бях стигнал паркинга и тъкмо се качвах в колата, когато телефонът иззвъня отново. — Марино говори високо, за да надвика рева на двигателя. — Този път ме търсеха от неизвестен номер. Нали се сещаш, когато вместо цифри се изписват само нули? Все едно идентификацията на повикващия е блокирана и той не присъства в списъка ти с контакти — пояснява той. — Вдигнах и се оказа, че ме търсят от Вашингтон.

11.

— От Интерпол — заявява Марино, сякаш не може да има никакво съмнение в това.

Питам го откъде е толкова сигурен.

— Нали каза, че номерът е бил блокиран? Как си разбрал кой се обажда? — добавям аз, докато останалите шофьори разчистват пътя пред нас.

— Човекът се представи като следовател от вашингтонския офис на НЦБ и заяви, че се опитва да се свърже с инспектор Питър Роко Марино от полицейското управление в Кеймбридж.

Американското поделение на Интерпол, известно като Национално централно бюро (НЦБ), е подчинено пряко на главния прокурор. И нито Националното бюро, нито световната централа на Интерпол във Франция би проявила интерес към разследване на американска земя, ако не подозира, че конкретната престъпна дейност се простира отвъд националните граници. Тази мисъл ме връща към колоездачката с британски акцент. Надявам се жертвата да не е тя.

Припомням си синята каска с незакопчаната каишка. Трябваше да й кажа нещо. Трябваше да я подсетя да я закопчае.

— Попитах човека от НЦБ по какъв повод се обажда и той отговори, че знае за текущата ситуация в парка край реката — обяснява Марино.

— Това ли бяха точните му думи? Текущата ситуация? — Това наистина ме озадачава.

— Кълна се в Господ! Помислих си: какво, по дяволите, става? За каква ситуация говори? Откъде може да знае, че тук в Кеймбридж, в парка край реката, има труп?

— Не разбирам… — започвам аз.

— Попитах го откъде знае, че тук има каквато и да било ситуация — прекъсва ме Марино. — Кой е източникът му? А той ми отвърна, че било секретно.

— Не разбирам — повтарям аз. — Как е възможно това обаждане от Интерпол да е свързано с Елиза Вандерстийл, ако предположим, че тя е жертвата? — Това е толкова нелогично. — Споменаха ли името й?