Поемам ръката й и прекарвам сапуна по цялата дължина на тялото й. Тя потреперва при допира и настръхва. Притискам калъпа сапун още по-плътно към меката и поддаваща се плът. Тя не откъсва взор от мен, а в очите й се мярка нещо във вид на тънък прозрачен филм. Искра на съмнение или дори подозрение. Изчезва също така бързо, както се е появило.

— Добре ли си?

Тя кима. Търкам със сапуна горната страна на ръката й. После се насочвам към меката вътрешна част. Тя потръпва.

— Съжалявам. Забравих за това. — Обръщам ръката й. Раната във форма на „Х“ е с коричка, но скоро ще се превърне в траен белег. Поднасям ръката й под душа, оставам водата да се стича отгоре й, като че тя ще отмие, ще заглади, ще изтрие всички нежелани следи и белези.

Сиси се завърта изцяло към мен и поема лицето ми между дланите си. Очите й проникват надълбоко в моите. Те са като скосени черни полумесеци с тъмни кръгове под тях и видът им пробужда у мен инстинкта да я защитя. Взорът й не се отделя от моя, дори не и за едно примигване. Притегля го и го задържа като продължителна прегръдка в дъжда.

Именно това ме привлича у Сиси. Не толкова красотата или вътрешната й сила. Дори не предаността към онези, които обича. А пълната липса на лукавство у нея. Тази откритост — нещо, което с годините аз потъпках и забравих. С вечната мисъл да оцелея, вместо това носех маска, плътна и непробиваема като загрубял белег. И в старанието си да избегна излагане на действието на стихиите, съм се съсухрил и отдалечил от природата.

Сиси стои пред мен гола и открита. Потърква страните ми отново и отново, все едно се опитва да отстрани нещо от там. Чувствам как най-външният пласт от маската се отлющва и усещането наподобява онова, което изпитах щом скочих от планината с делтапланера. Плашещо и стимулиращо.

Пръстите й галят лицето ми. Моята ръка се мъчи да изчисти белега й.

И в този момент у мен се пречупва нещо. Плъзвам палец по горната й устна, следвам изящната форма на лицето й.

Именно тогава ми става ясно. Планът ми да я използвам заради кръвта й, да я подложа на риск, с цел да спася Ашли Джун — това е план, който няма да успея да последвам. Няма да причиня това на Сиси.

Не дори заради Ашли Джун.

Ще се придържаме към нашия съвместен план. Само след няколко часа ще изстрелям куршум в черепа на Ашли Джун.

— Джийн — шепне Сиси. Сякаш най-накрая е открила нещо, което търси отдавна.

Навеждам глава и я пъхам под струята от душа. Като затворя очи, солта от сълзите ми ще е отмита и доказателствата за вината ми ще бъдат унищожени завинаги.

26

След като всичко приключва, седим на протъркания килим в дневната вече измити, обезкосмени и с изрязани нокти. Последните слънчеви лъчи се промъкват през отворената врата. С лице един към друг сме. Толкова близо, че краката ни се преплитат. Сиси прекарва пръсти през влажната си коса.

— Не можем да отидем в Конгресния център на кон — казвам й. — Хората — здрачниците — обикновено не яздят по двама. Вместо това ще се качим на бус. — Забелязвам объркването на лицето й и обяснявам: — Като дълъг файтон е, теглят го поне двойка коне. Превозва минимум дванадесет пътници.

Тя се смръщва още повече.

— Не съм особено въодушевена да се озова в затворено пространство с тях.

— Ако вървим пеша, ще се изпотим. И ще замиришем. — Полагам ръка на коляното й. — Всичко ще е наред в буса. Някога го използвах непрекъснато. Не се стряскай, ако конете се обърнат да те подушат. Само запомни — седни до прозореца и го отвори широко. Това би трябвало да помогне мирисът ни да се разсее. Също така седни най-отзад, та никой да не може да долови носените от вятъра миризми. Аз ще съм близо, но не точно до теб. По-добре да не сме един до друг. Това може да предизвика разпознаване.

— Колко дълго се пътува?

— Само около петнайсет минути. Но ще ти се стори като цяла вечност, особено ако е претъпкан.

Тя прави гримаса, очевидно недоволна.

— Помни едно. Внимавай с устата си — не допускай формата й да изразява нещо. Не позволявай на ъгълчетата да увиснат. И каквото и да правиш, не се усмихвай.

— Не мисля, че ще открия кой знае каква причина за такова нещо.

— И не говори, ако не се налага.

— Добре, разбрах. Просто да се държа като статуя.

— Това е верният подход. Само че бъди въздържана и незабележима статуя. Не прави нищо, което би привлякло внимание. Дръж противолунния визьор спуснат непрекъснато — поръчвам й, вадя два от раницата и й подавам единия. — Дори вътре в Конгресния център, където ще е тъмно и ще се изкушиш да го свалиш. Без противолунните визьори има огромен риск да ни разпознаят, Сиси. Никога не го сваляй.

— Няма ли да се набиваме на очи, ако ги носим на закрито?

— Всъщност нямаме кой знае какъв избор.

Тя кима разбиращо, а устните й се свиват в израз на решимост.

— Устните ти…

Тя клати глава, ядосана на себе си.

— Ясно.

— Не можеш да си позволиш да си невнимателна.

— Знам, знам. Но няма ли и без друго лицето ми да е покрито с противолунния визьор?

— Само замъглява. Не прикрива напълно лицето. А и се поставя от носа нагоре. Устата ти е изцяло на показ. Не бива да го забравяш.