Читаем Капанът полностью

Изправи се до седнало положение. Болката между краката направи зрението й неясно. Баща й я отмина забързано и се запъти към вратата. Подготвяше се за нощта, почистваше се и се бръснеше. В ръката му потракваха чифт фалшиви уголемени кучешки зъби.

— Спри да вдигаш такава врява — произнесе баща й, притиснал ръце като фуния към вратата.

— Пусни ни! — прозвуча приглушена молба отвън. Беше гласът на лекаря. Но сега беше дрезгав и напълно лишен от хладнокръвие.

Баща й тъкмо се канеше да отключи вратата, когато нещо го спря. Някаква сивота, подобна на утайка, сякаш го обгърна цял. Отиде до капаците в близост до вратата и натисна един бутон, за да ги отвори.

Сега вече Ашли Джун успяваше да види лекаря, застанал на прага. По-нататък по улицата, на около една пресечка разстояние беше жена му. Носеше момиченцето в ръце. То нямаше вид да е будно. Главата й се беше извила назад и косата й се влачеше по Земята. Само че Ашли Джун не помнеше тя да бе с дълга коса. Загледа се по-внимателно.

Не беше коса.

Беше кръв.

От открита рана върху главата на момиченцето се стичаха струи кръв. И оставяха диря по земята.

Вече беше здрач. Здрачът беше настъпил.

Краката на детето висяха от прегръдките на майката. На единия му имаше нещо. Беше обезформен и прегънат под странен ъгъл.

Мъжът отново заблъска по вратата.

— Побързай. Нощта настъпва.

— Защо се върнахте? — отвърна гневно бащата на Ашли Джун.

— Конят се разщуря. Нещо го уплаши, обърна ни и побягна. Закачи дъщеря ни с копито и счупи крака й. Бяхме твърде далече от нашата къща, никога не бихме успели да стигнем навреме. Да се върнем тук беше единственият ни избор.

— Не биваше да…

И после лекарят замръзна на мястото си. Също и баща й. Заради един-единствен звук.

Вой. Дойде някъде от другия край на улицата. И после към него се присъедини друг вой.

Кварталът се разбуждаше, бяха подушили кръвта на хепър.

Съседите й вероятно още висяха на стойките си за спане, а полузаспалите им мозъци не бяха способни да различат или възприемат какво помирисваха. Но много скоро щяха да изскачат от домовете си по пижами под гаснещата светлина на деня.

Все още в плен на болката, Ашли Джун се привдигна на мястото си.

— Отвори вратата за бога! — кресна лекарят.

Баща й:

— Не.

Пауза. После блъскането се поднови, но този път по-силно, по-настоятелно и по-яростно.

— Отвори! Те идват!

— Не.

— Не можеш да постъпиш така. Ако ни оставиш навън, всички сме мъртви. Чуваш ли ме? Всички.