Читаем Изгубеният полностью

Лиз потръпна от сарказма му. Нейтън вече беше сигурен, че Бъб е пил.

— Обсъждахме дали да не я свалим — каза той.

— Мамка му, не! Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам. В противен случай той ще се върне и ще ни преследва заради стореното. — Бъб едва сподави смеха си и майка им се напрегна.

— Какво искаш, Бъб? — попита Нейтън.

— О, да. Погребалният агент току-що се обади.

— Какво каза?

— Носят тялото.

Нейтън трябваше да облече стария костюм на баща си. Лиз го беше измъкнала отнякъде и му го подаде без никакви обяснения. Костюмът беше отпреди двайсет и пет години, но твърд като всяка рядко обличана дреха. Беше черен и сякаш беше шит за Нейтън. Той пъхна ръка в джоба на сакото и намери избелял списък с покупки, написан с почерка на баща му. Смачка хартийката, без да я прочете, и едва си наложи да не смъкне със замах сакото от себе си.

Бъб влезе в дневната и си изтърва бирата, когато го видя.

— Мамка му! За секунда си помислих… — Той отстъпи назад, преди да се съвземе. Наведе се, вдигна бутилката и забърса пода с една мръсна салфетка, без да поглежда брат си. — Видя ли се, приятелю? Ти си му пълно копие.

Нейтън се обърна и погледна тъмното си изкривено отражение в телевизора. Не се позна. Изведнъж сакото на Карл Брайт му отесня и му стана трудно да диша. Нейтън го съблече и го срита под дивана.

Зандър също се появи, облечен в единствения костюм на Камерън, но се спря на прага, когато видя, че баща му и чичо му са се вторачили в него. Костюмът сякаш беше ушит по поръчка и сега младежът изглеждаше по-висок, по-едър и по-възрастен, отколкото беше в действителност.

— Баба каза да го облека — оправда се Зандър и се вторачи в пода. — Но може би…

— Всичко е наред — прекъсна го Нейтън. — Изглеждаш добре, приятелче.

Младежът помогна първо на Бъб, а после и на баща си да си оправят вратовръзките. Нейт стоеше лице в лице със сина си и го гледаше как връзва парчето плат. Чуваше дишането му и видя едно тъмно петънце на брадата му, което беше пропуснал да избръсне. Не пропусна и малкия белег в косата му, останал от едно падане от коня, когато беше на пет години. Огледа присвитите му очи, които бяха сини като на Джаки, когато се роди, но след година станаха кафяви. На Нейтън изведнъж му се прииска синът му отново да е малък, за да може да го вдигне и да го прегърне. Вместо това той стоеше пред момчето и се чувстваше неудобно в костюма, взет назаем.

— Зандър, чуй ме, относно вчера…

— Приключих. Сега изглеждаш по-добре.

Синът му стегна здраво вратовръзката и отстъпи назад. Погледна към Бъб, който се взираше в картината на Камерън.

— Мислиш ли, че много хора ще се смутят, когато я видят днес? Заради легендата, че работникът обитава тези земи?

— Никой не вярва в тези простотии — отвърна чичо му, без да се обръща. Той отпи от бирата си и посочи с гърлото на бутилката към гроба. — Този тип е изнасилил някаква аборигенка и са го убили заради това — всички знаят историята. Нямам представа защо е станал толкова известен.

— Така ли е? — попита Зандър и се обърна към баща си, който поклати глава.

Наистина много от белите момчета правеха подобни неща, че и по-лоши, но не и в този случай. Отвори уста, за да обясни, но шумът навън го прекъсна.

Бъб се обърна към прозореца.

— Тук е — рече той.

Нейтън и Зандър се присъединиха към него. На алеята се беше появил джипът на погребалния агент — с изменения, за да може да побира двуметров товар отзад. На тръгване от Сейнт Хелънс сигурно беше лъщял от чистота, но по пътя по него се бяха натрупали прах и мръсотия и сега изглеждаше не по-поддържан от всички останали. Илзе стоеше до оградата и не го изпускаше от поглед. От двете ѝ страни чакаха малките ѝ дъщери. Приличаха на птици в черните си дрехи, а ръбовете на полите им наподобяваха пера, подухвани от вятъра.

Далеч зад тях Нейтън забеляза облак прах. Съседите пристигаха.

Службата беше кратка и по същество; водеше я един свещеник от Сейнт Хелънс, който сякаш поне си даваше сметка, че загубата на Камерън Брайт може и да е тежка, но слънцето продължава да пече все така ужасно, а сянката на евкалипта не беше достатъчна, за да приюти всички опечалени, които се потяха в костюмите си за официални събития. Нейтън беше само по риза и модерно завързана вратовръзка и оглеждаше присъстващите с интерес, който му се струваше странно безпристрастен.

Преброи около четиридесет души, облечени в най-хубавите си дрехи, с които ходеха в града, и сложили най-хубавите си шапки. Бяха се събрали доста хора. Повече от доста. Повечето не беше виждал от години, но все пак разпозна две трети от тях: Стария Том, Малкия Том, Кайли от бензиностанцията — сега с нея имаше две деца — и Джеф, който някога ѝ беше гадже, а понастоящем като че ли ѝ бе съпруг. Тук беше и онзи скапан инженер, който работеше в „Атертън“ от години — Нейтън не се сещаше за името му, защото в „Атертън“ имаше много скапаняци. Естествено, и Стив от клиниката бе дошъл. Глен го нямаше, но Нейтън не се изненада.