Читаем Издирваният полностью

Ричър влезе в мотелския офис, който по нищо не се различаваше от стотиците други, които беше виждал. Беше точно копие на рецепцията на онзи дебелак, когото посети рано сутринта. Същото гише, същото типово обзавеждане, същата маса за закуска. Линолеум на пода, картини по стените и мъждиви лампи, предназначени не толкова за адекватно осветление, колкото за пестене на електричество.

На рецепцията седеше едра жена с майчинско изражение, която му се усмихна.

— Мистър Ричър? — попита тя.

— Да.

— Очаквахме ви.

— Наистина ли? — недоверчиво я изгледа той.

Тя кимна.

— Предлагаме стаи с големи спални, с персон и половина и две единични легла, но аз вече си позволих да ви настаня в една с персон и половина.

— Наистина ли? — повтори Ричър.

— Според мен тези стаи са най-добрите — каза жената. — Предлагат повече пространство, имат фотьойли и всичко останало. Повечето хора харесват тях най-много.

— Повечето хора? Колко души отсядат тук на вечер?

— О, радваме се на добро посещение.

— Предполагам, че ще бъда доволен от стаята, защото съм сам — примирено отвърна Ричър.

— Да, знам.

Жената записа нещо в регистрационната книга пред себе си и му подаде един ключ.

— Стая номер двайсет. Лесно ще я откриете. Следвайте указателните табели, които нощно време са осветени. Вечерята е след един час.

Ричър пусна ключа в джоба си и излезе. Навън вече беше тъмно. Ниските указателни табели действително бяха осветени от прожектори на малки триножници. Той пое към стаи от 16 до 20. Грапавата циментова пътека заобикаляше цветните лехи, за да свърши пред ниско издължено бунгало. Номер 20 беше последната в редицата. Недалече от нея се виждаше празният плувен басейн, а отвъд него ниският декоративен зид, зад който се намираше високата ограда от стоманена мрежа. Гледана отблизо, тя изглеждаше много висока и много черна. Дупките бяха по-малки от пощенска марка. Дори пръст не можеше да се промуши през тях, да не говорим за крак. Отгоре беше увиснала бодлива тел. Една наистина много ефикасна ограда.

Ричър отключи и влезе в стаята. Обещаното легло персон и половина си беше на мястото, фотьойлите също. Върху леглото лежаха две спретнати купчинки дрехи. Два еднакви комплекта дънки, дънкова риза с копченца на яката, син пуловер, бяла тениска и бели гащета, сини чорапи. Всички бяха неговия размер. Вероятно доста се бяха потрудили, за да му ги осигурят.

Очаквахме ви.

На възглавниците лежаха пижами. Банята беше заредена с тоалетни принадлежности — сапун, шампоан, душгел, пяна за бръснене, някакъв лосион, дезодорант, самобръсначки за еднократна употреба. Имаше и паста за зъби в комплект с опакована четка. Имаше още гребен и четка за коса от същата марка като четката за зъби, и те нови и опаковани. На закачалката зад вратата беше окачена хавлия, а под нея имаше чехли за баня. Както и хавлиени кърпи с различни размери плюс постелка за вана.

Също като в петзвезден хотел.

Но нямаше нито телевизор, нито телефон.

Той заключи отвън и потегли на разузнавателна обиколка.

Парцелът имаше почти правоъгълна форма, нарушена тук-там за разнообразие или по чисто практични съображения. Сложната мрежа от циментови пътеки достигаше до петте бунгала, басейна и игрището за мини-голф в най-далечния край. Навсякъде имаше леко издигнати цветни лехи, старателно очертани с бордюри. Празните пространства между сградите, декоративния зид и лехите бяха запълнени със ситен чакъл. Алеи за автомобили свързваха портала с площадката за обръщане пред администрацията, като едновременно с това достигаха до всеки от малките паркинги пред петте бунгала и мястото за доставки на гърба на централната сграда.

Четири от прозорците светеха. Два от тях се намираха близо до паркираните коли, другите два бяха доста далече от тях. Въпросните коли краун виктория, полицейска версия, с тънки антени на задния капак. Ричър се наведе да огледа тъмната им вътрешност през страничните стъкла. На таблата им имаше стойки за мобилни телефони — същите като в колата на Соренсън.

Остана на място в мрака и напрегна слух. Не чу нищо. Пълна тишина. Никакъв трафик, никакви самолети. Само безкрайна нощна празнота. Здравият разум и елементарните изчисления сочеха, че се намира в Канзас, някъде по оста Топика-Уичита, може би по средата, но по-скоро малко по-близо до Топика, може би в района на резервата „Толграс Прери“. Но топографията наоколо беше толкова безлична, че спокойно би могъл да се намира и на обратната страна на Луната. Небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, а зад телената ограда сякаш изобщо не съществуваше живот.

Ричър се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Малко след като подмина първия от четирите осветени прозореца, почти се сблъска с някакъв мъж, който излизаше от стая № 14. Слаб и жилав, среден на ръст, не млад, но все още не и стар, със загорялото и обветрено лице на човек, който прекарва много време на открито.

Фермер, около петдесетгодигиен.

Човекът му се усмихна заговорнически и подхвърли едно „здрасти“.

— Ти си свидетелят, нали? — попита Ричър.