Читаем Издирваният полностью

Това беше добра новина за Ричър. От Чикаго потегляха автобуси във всички посоки, много от тях рано сутринта. На юг през Илинойс, после на изток през Кентъки и от там направо във Вирджиния. Добра новина, която той предпочете да запази за себе си. В такъв късен час беше най-добре да говори със съчувствен тон.

— До там има много път — каза той.

— Хиляда километра — кимна Кинг.

— Откъде идвате?

Колата спря. После помръдна напред и отново спря.

— От Канзас — отвърна Кинг. — Пътувахме много спокойно. Слаб трафик, никакви задръствания. Досега. Това е първото, на което попадаме, от три часа насам.

— Браво на вас.

— Да, движехме се много добре. Минимум със сто километра в час. Мисля, че Дон за пръв път докосва спирачките. Нали така, Дон?

— За втори — отвърна Дон. — Първият беше, когато спряхме да качим мистър Ричър.

— А, да — кимна Кинг. — Може би това развали магията.

— По служба ли пътувате? — попита Ричър.

— Както винаги.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Със софтуер.

— Наистина ли? — опита се да бъде любезен Ричър.

— Ние не сме програмисти — уточни Кинг. — Това е работа за хлапета. Ние сме в областта на корпоративните продажби.

— Значи работите много — отбеляза Ричър.

— И още как — каза Кинг.

— Успешно ли беше пътуването ви досега?

— Не беше лошо.

— Аз пък си помислих, че сте на нещо като тиймбилдинг. Малко тренировки, а може би и малко разнообразие.

— Не, не, най-обикновено служебно пътуване.

— Защо са тогава тези ризи?

— Нов корпоративен стил — усмихна се Кинг. — Униформи, но не строги. Нещо като спортен екип. Така е напоследък в софтуерния бизнес. Много е конкурентен и трябва да си разпознаваем.

— Тук, в Небраска ли живеете?

— Да — кимна Кинг. — Сравнително недалече от тук. В Омаха има много високотехнологични компании. Повече, отколкото предполагате. Отлична бизнес среда.

Колата измина няколко метра, после отново спря. Май това е личният автомобил на Маккуин, помисли си Ричър. Не беше под наем, не беше и служебен. Беше твърде износен и неподдържан, за да е фирмен. Явно човекът беше изтеглил късата клечка. Или пък по принцип беше шофьорът при подобни пътувания. По-нисшестоящ от останалите. А може би просто обичаше да шофира. Най-вече за да е далече от семейството си. Беше ясно, че това е семейна кола. В нея имаше детски вещи. Не много, но имаше. Една лъскава диадема за коса на пода, която никоя зряла жена нямаше да си сложи на главата. Поне така си мислеше Ричър. Имаше и едно малко плюшено животинче. Почти сплескано, с оскубана от дъвчене козинка. Човекът има една дъщеря, съобрази Ричър. Някъде между осем- и дванайсетгодишна. Това беше максимално точното му предположение. Не разбираше от деца.

Но това дете трябваше да има майка или мащеха. По всичко личеше, че Маккуин има съпруга или приятелка. Навсякъде из колата се виждаха женски вещи — кутия салфетки на цветя, червило в мястото за вещи между седалките, почти скрито от плюшеното животинче. Дори от контактния ключ висеше кристална дрънкулка. Освен това Ричър беше почти сигурен, че подушва парфюм върху тапицерията — разбира се, ако изобщо можеше да подуши нещо с този нос.

Дали Маккуин страда за семейството си, запита се той. Или е по-щастлив без него. Може би просто не обича своите близки. В същия миг Маккуин леко извърна глава и подхвърли:

— А вие, мистър Ричър? В коя област работите?

— В никоя — отвърна Ричър.

— Искате да кажете, че работите каквото ви попадне?

— Дори не и това.

— Значи сте безработен, така ли?

— По свой собствен избор.

— Откога?

— Откакто напуснах армията.

Маккуин не реагира на отговора, тъй като беше насочил вниманието си другаде. Далече напред колите се престрояваха в дясната лента. Именно тези бавни маневри предизвикваха задръстването. Катастрофа, помисли си Ричър. Вероятно някой се е завъртял, блъснал е мантинелата, а след завъртането е отнесъл и някоя друга кола. Въпреки че не се виждаха нито линейки, нито противопожарни коли, нито влекачи за отстраняване на аварирали автомобили. Всички мигащи светлини бяха на една и съща височина — върху покривите на полицейските коли. Бяха толкова много, че мигането се превръщаше в една плътна синьо-червена вълна.

Колата продължаваше да пълзи напред. Потегляне, спиране. Пак потегляне, пак спиране. На петдесетина метра от мигащите светлини Маккуин се престрои в дясната лента. Тази маневра позволи на Ричър да види какво пречи на движението.

Не беше катастрофа.

Беше пътна барикада.