Читаем Издирваният полностью

Нищо за отбелязване вляво. Нито светлини, нито коли. Подкрепленията не идваха. Ричър местеше поглед от пътя към фоайето и обратно. В бърза последователност, като съдия на тенис мач. Жената излезе навън и тръгна по пътеката от каменни плочи. Пистолетът продължаваше да е в ръката ѝ. Фактът, че не беше гръмнала дебелака зад рецепцията, означаваше, че е надарена с безкрайно търпение. Тя мина между стената и колата си, покрай автомата за кока-кола и тръгна по тесния тротоар, осветен от декоративните лампи. Оглеждаше вратите на стаите. Едно, две, три, четири.

Спря пред №5.

Надникна в процепа между пердетата. Бързо, за част от секундата. После повтори упражнението, но този път доста по-бавно. Искаше да огледа внимателно онова, което ѝ позволяваше процепът. Не съзря крака върху видимата част от леглото и може би реши, че той е в банята.

Ричър отново погледна наляво. На север не се виждаше светлина. Не се чуваше шум от движещи се коли. За всеки случай погледна и надясно. Втората кола би могла да опише кръг и да се появи от другата страна. Което съвсем не беше глупаво като тактика. Но и от юг не се виждаха светлини. Не се чуваше шум от движещи се коли. Жената не използваше телефона си. Нямаше комуникация, нямаше координация. Едва ли биха я оставили толкова дълго незащитена.

Тя беше сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.

Ричър я видя да чука на вратата на стая № 5. Видя как изчаква и отново чука, този път по-силно. После доближи ухо до процепа на прозореца. Той се изправи и тръгна към нея през замръзналото стърнище. Видя я как вади ключ и го пъха в ключалката. Видя я да влиза в стаята с насочен пистолет. Двайсет секунди по-късно тя отново изскочи навън.

Изправи се до пластмасовите столове и се огледа. Пистолетът все още беше в ръката ѝ, но сочеше надолу. Стъпките на Ричър хрущяха леко по стърнището. После той излезе от нивата и стъпи на платното.

Соренсън го бе чула. Извърна лице в неговата посока.

— Здрасти — рече той.

Пистолетът ѝ се стрелна нагоре. Тя го стисна с две ръце и разкрачи крака. Ричър видя как очите ѝ се фокусираха върху фигурата му, която бавно изплуваше от мрака.

— Говорихме по телефона — подвикна той. — Не съм въоръжен.

Пистолетът остана насочен в него.

Той прекоси шосето и навлезе в паркинга пред мотела. Светлината на лампите по външната стена огря лицето му.

— Спри на място! — заповяда тя.

Той спря на място.

Пистолетът беше „Глок 17“. Черен, обемист, с бледи поликарбонатови отблясъци. Главата зад него леко се наведе на една страна, сякаш от любопитство. Кичур коса падна над едното ѝ око. Изглеждаше много по-добре от Дон Маккуин с насочения пистолет. Това поне беше сигурно.

— Лягай на земята!

Той разпери пръсти и вдигна ръце с дланите напред.

— По-спокойно. Няма нужда от толкова вълнение. Ние сме от един отбор.

— Ще стрелям!

— Няма да стреляш.

— Защо мислиш така?

Ричър погледна вляво от себе си. Фаровете на колата ѝ бяха останали включени. Както и синьо-червените сигнални светлини, които мигаха напрегнато. По-нататък пътят тънеше в мрак. Но от обратната посока се появиха проблясъци. Далече на хоризонта. Не бяха от кола, която приближава. Просто едно бледооранжево сияние като от лагерен огън.

— Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения — рече той.

Тя не каза нищо.

— А и няма да е честно. Аз не съм въоръжен и не представлявам непосредствена заплаха. Ще изгубиш работата си. Ще влезеш в затвора.

Тя продължаваше да мълчи.

— Освен това искаш да откриеш Карън Делфуенсо. Не разполагаш с описанието на двамата мъже, не знаеш какви имена използват, какво е било поведението им. А аз знам всичко това. Затова ще ме оставиш жив, поне докато отговоря на въпросите, които си ми приготвила.

Пистолетът остана насочен в главата му, но тя се размърда наляво и леко се завъртя, без да го изпуска от мушка. После започна да се оттегля Заднешком. Измина седем-осем метра и спря. Вече покриваше и пътя му към вратата на стая № 5. В първия момент той си помисли, че иска да влязат вътре, но тя каза:

— Седни на пластмасовия стол.

Ричър тръгна напред. Дулото на глока остана на разстояние седем-осем метра, но го проследи по целия път. Очевидно тази жена се смяташе за добър стрелец. Маккуин не успя да го улучи от някакви си три метра.

Той спря до стола отляво, завъртя се на една страна и седна.

— Облегни се назад и протегни крака — заповяда тя. — Отпусни ръце от двете страни на тялото си.

Ричър изпълни инструкциите ѝ и възможностите му за бързи действия се сведоха до тези на току-що събудил се от дрямка старец. Беше ясно, че жената е умна, много умна. И я биваше в импровизациите. Столът под задника му беше леден. Бяла, добре охладена пластмаса.

Тя остана на мястото си, но свали пистолета.