Читаем Избраниците полностью

— Раздвижено разположение. Основните жилищни помещения са над нивото на земята. Камините са изтеглени във вътрешните ъгли. Прозорците срещу тях са от матово стъкло, коридорите са със стъклени тавани. Висящи корнизи, плъзгащи се прозорци, вътрешни тераси.

Боби погледна схемата:

— Е, и? Казвам ти, приятелю, това ми прилича на най-обикновена къща.

— Много от тези черти присъстват в стандартните съвременни жилища — съгласих се аз. — Това разположение обаче е в типичния стил на Франк Лойд Райт.

— Може би са го наели.

— Не ми се вярва. Освен ако са използвали медиум.

— Тогава са взели някого, който проектира в неговия стил. Може да има стотици такива архитекти. Голяма работа.

— Може би, но този тип строителство не е много популярно в наши дни. Никога не е било. Богаташите обикновено търсят външни стълбища, просторни холове, нещо, което да се набива на очи.

— Звучи ми добре.

— Само че е изкуствено. В зората на цивилизацията жили щата са се вписвали в околната среда, били са строени от природни материали. Точно затова съвременната архитектура изглежда стерилно. Тя не използва даденостите на местността. Къщите на Райт са други. Входовете им са сложни лабиринти, символизиращи влизането в усамотен, безопасен дом. Камините са във вътрешните ъгли по подобие на огнище в дълбока пещера. Помещенията преливат едно в друго, като имитират нагаждане по релефа. Външните прозорци са наредени така, че отвън да не може да се види нищо вътре. Матовото стъкло символизира буйна растителност, позволяваща на обитателите да виждат навън и в същото време да остават скрити. Хората се чувстват най-добре, когато имат добра гледка навън, без да издават присъствието си. Това е философията на неговите проекти.

Боби ме гледаше втренчено.

— Ти си невероятен човек.

Вдигнах рамене:

— Просто съм внимавал в час. Мисълта ми е, че ако ми намериш друг подобен комплекс в света, съм готов да ти целуна задника.

— Съблазнително предложение, но ще приема думите ти на доверие.

— Вероятно точно затова не позволяват клиентите да оглеждат къщите предварително. Никой няма да хвърли милиони за такова нещо. Затова се налага да спечелят интереса на купувача по друг начин.

— Значи предприемачът е вманиачен почитател на Райт. А може би са наели друг архитект, който е внимавал в час. Не разбирам накъде води това и наистина съм любопитен да разбера какво стана накрая.

— Изгубих търпение и се нахвърлих върху агента.

— На терена ли?

— За глупак ли ме имаш? В града, разбира се. Никой не ни видя.

— Мъртъв ли е? — поинтересува се с делови тон Боби.

— Не, за Бога.

— Защо го направи?

— Не ми харесваше. Освен това фирмите, които са продавали къщите на „Палатите“, са били две. Сега е само една.

Боби кимна бавно:

— Другата е на баща ти.

— Много си досетлив.

— Щом не си го пречукал, явно не смяташ, че агентът е убил родителите ти. Въпреки финансовия мотив.

Поклатих глава:

— Поне не лично. Той обаче е свързан с хората, които са го извършили. Защо иначе мястото ще е на записа?

Изведнъж скочих и бързо напуснах кухнята. Докато минавах през коридора, нещо ми се стори не в ред, но не успях да определя какво, затова продължих. Боби ме последва в хола. Приближих се до масичката.

Взех книгата, която лежеше там, и я размахах към Боби.

— Книга за споменатия архитект — досети се той. — И какво? Баща ти беше агент по недвижими имоти. Те се занимават с къщи. Освен това е от старото поколение. Старците обичат да четат биографии. Постоянно киснат пред Дискавъри Ченъл.

— Боби…

— Добре. Искам да кажа, че е интересно съвпадение.

Излязох в коридора и отново спрях. Чувствах се, сякаш в мен имаше неуморим двигател. Бях готов да действам, но нямах представа в каква насока.

— Внимателно ли претърси къщата?

— Гледах под килима, под дюшемето, качих се на тавана. Надникнах в телефоните. Нищо не открих. Наистина нямам представа какво не е наред.

— Нито пък аз — признах. — Не съм идвал достатъчно често. Единственото, което помня, са видеокасетите. — Намръщих се. — Чакай малко. Когато идвах тук онзи ден, оставих пощата тук. Сега я няма.

Изведнъж почувствах, че съм попаднал на следа.

— Спокойно, детективе. Преди известно време мина един човек да я вземе. С голям нос. Представи се като адвоката на родителите ти. Пуснах го да влезе. Обясних му, че съм твой приятел. Прие го, макар че изглеждаше, сякаш се чуди колко сребърни лъжици съм откраднал.

— Харолд Дейвидс. Каза, че ще мине.

Боби се усмихна:

— Уорд, тук има достатъчно странни неща, за да си търсиш допълнително. Стига с тази параноя.

Откъм хола се чу силен трясък. Побягнахме, но не достатъчно бързо.

* * *

Не беше толкова звук, колкото някакво чудовищно налягане. Почувствах се потресен като дете, ударено от някого, който никога преди това не му е посягал. Когато е достатъчно близо до епицентъра на експлозия, човек усеща налягането с цялото си тяло, струва ти се, че целият свят ще избухне. Самият звук ти се вижда като нещо странично, сякаш идва от друго място.