Читаем Избраниците полностью

— Тази сутрин изхвърлих боклука и изпразних хладилника. Да не се вмирише. Не съм пипала друго.

Кимнах, втренчих се в ключовете. Аз нямах собствени. Нямаше нужда. Родителите ми винаги си бяха вкъщи. Дадох си сметка, че за пръв път виждам Мери извън кухнята или хола на родителите ми. Те постоянно канеха гости. Винаги бяха в центъра на вниманието.

— Говореха за теб. Много често.

Отново кимнах, макар че не бях сигурен дали да й вярвам. През последните десетина години родителите ми дори нямаха представа къде съм. Биха могли да говорят за един друг младеж, единственото им дете, израсло с тях в друг щат. Не че не сме се обичали. Бяхме привързани един към друг, но по свой собствен начин. Аз просто не им бях дал много поводи да говорят за мен, не притежавах нито едно от качествата, с които родителите се хвалят пред съседи и приятели. Нямах нито жена, нито деца, нито професия… Мери все още държеше ръката си протегната и аз взех ключовете.

— Колко ще останеш? — попита.

— Зависи колко време ще ми отнеме. Може би седмица, може би по-малко.

— Знаеш къде живея. Обаждай се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре — отвърнах бързо и се усмихнах неловко.

Искаше ми се да имах брат, който да проведе този разговор вместо мен.

Някой по-отговорен и с повече опит в контактите с хора.

Тя също се усмихна, но разсеяно, сякаш знаеше, че няма да й се обадя.

— Предполагам, че няма да се задържиш много — рече и тръгна към паркинга.

Мери беше на седемдесет, малко по-възрастна от родителите ми. Бе родена в Дайърсбърг и беше работила като медицинска сестра; друго не знаех за нея.

Дейвидс стоеше до колата си в другия край на гробището; разговаряше с помощника си, но очевидно ме наблюдаваше. Имаше вид на услужлив и предприемчив човек.

Хвърлих последен поглед на гробовете и тръгнах към него, готов да се заема с административните формалности, произтичащи от внезапната загуба на цялото ми семейство.

* * *

Дейвидс бе донесъл повечето документи и ме заведе на обяд, за да се занимаем с тях. Не знам дали така беше по-приятно, отколкото ако бяхме уредили подробностите в кантората му, но се зарадвах на този израз на внимание от един напълно непознат човек. Ядохме в историческия център на Дайърсбърг в заведение, наречено „Лелиното килерче“. Обзаведено бе с мебели с дърворезби, които изобразяваха елфове. Менюто съдържаше разнообразни супи, домашни хлебчета и салати, чиято основна съставка бяха соевите кълнове.

Дейвидс бе почти на същата възраст като родителите ми, висок и слаб, с голям нос и приличаше на човека, когото Господ вика, ако иска да изпрати на земята истински, ама истински ад. Той отвори куфарчето си и извади цял куп документи, остави ги с делово изражение пред себе си, взе менюто и го зачете. Дейвидс бе личен адвокат на родителите ми, откакто се бяха преместили тук от Южна Калифорния. Бях го срещал няколко пъти преди, на Коледа и Деня на благодарността, но винаги съм го смятал просто за един от многото познати, с които няма да имам постоянни отношения. Сега нямах никаква представа как да започна разговора.

За щастие Дейвидс взе нещата в свои ръце веднага щом супата ни бе сервирана. Разказа накратко подробностите около смъртта на родителите ми, които (при отсъствие на свидетели) се заключаваха в следното: Около 23:05 предишния петък, на връщане от дома на приятели, където играли бридж, колата им претърпяла челен сблъсък на кръстовището на „Бентън“ и „Райл“. Другият автомобил бил спрян до тротоара. Изследването на кръвта на двамата показало, че баща ми (който не шофирал) бил изпил около половин бутилка вино, а майка ми — порядъчно количество сок от касис. Настилката била заледена, а кръстовището не било много добре осветено; миналата година на същото място пак имало катастрофа. Това бе всичко. Една нещастна случайност. Можело да съдя общината, но само съм щял да се забъркам в безкрайни съдебни спорове, а аз нямах желание да го правя.

Сетне Дейвидс пристъпи към деловата част, която се заключаваше в подписването на голям брой документи, за да получа къщата с цялото й обзавеждане, няколко парцела земя и малкото ценни книжа на баща си. Следваха куп данъчни формалности, които ми бяха подробно обяснени, преди да сложа подписа си на още толкова официални формуляри. Бъбренето на адвоката минаваше през ушите ми и аз удостоявах отделните документи само с бегъл поглед. Баща ми явно се беше доверявал на Дейвидс, а Хопкинс Старши нямаше навика да удостоява с уважението си всеки срещнат. Това, което е било достатъчно за баща ми, щеше да задоволи и мен.

Продължих да го слушам все така разсеяно и дори супата започна да ми харесва (след като я подправих с порядъчно количество сол и пипер). Наблюдавах лъжицата по целия й маршрут към устата ми, задържах съсредоточено течността и отделях цялото си внимание на вкуса й. Изведнъж Дейвидс спомена „Ънриалти“ и това ме върна към действителността.

Обясни, че фирмата на баща ми, чрез която той бе продал успешно няколко скъпи имота, се закривала. Парите от активите й щели да бъдат преведени на сметката ми веднага щом процесът по продажбата приключи.